Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
Със скъсани зелени чехли и раздърпан груб домашен халат, прадядо ми беше потънал дълбоко в тежките развалини на покритото с росер кресло край старата камина и равномерно движеше писалката по дълъг, дебел лист хартия, поставен заедно с оригиналния документ, от който преписваше, пред него на ниската масичка с жълто-зелена покривка. От едната му страна стоеше грамадна колекция бастуни, от другата — кутия с хартия за палене на лула и дълга редица лули с метални „чибуци“ напълнени и готови за употреба.
Той беше грамаден мъж, на ръст доста по-висок от средния, навярно около седемдесетгодишен, с розов тен на лицето и гривеста, все още леко червеникава коса, която красиво се спускаше зад яката му. В същност, косата му е била червена и сега е загубила малко от яркостта си, но без още да е побеляла е придобила удивителен оттенък, златист при определена светлина. Същият оттенък имаха и брадата, и войнствено извитите му мустаци. Въпреки че бялото на очите му беше цялото в жълти точици, зениците оставаха ясни, проницателни, сини, но не като посърналите сини очи на мама, а живи, поразително сини, сини като незабравки, много обаятелни и веднага правят впечатление. Но най-забележителната му черта беше носът — голям нос, голям, червен и камбест, гледах го с благоговение и ми мина през ума, че мога да го сравня само с огромна зряла ягода — същия на цвят и дори осеян със същите дребни дупчици, съвсем като дупчиците за семките на този вкусен плод. Той се налагаше на цялото му лице. Никога, никога досега не съм виждал такъв странен нос.
Сега дядо спря да пише, сложи писалката си зад ухото и бавно се обърна да ме поздрави. При това движение счупените пружини на стола, въпреки напъханата амбалажна хартия между тях, мелодично изскърцаха като въведение към драмата на нашето запознанство. Мълчахме, гледахме се един друг и забравил моментното очарование на носа му, пламнах цял при мисълта каква жалка картина представлявам, застанал там в черния си костюм, купен от магазина за конфекция, с един провиснал чорап, развързани обувки, с бледо, изцапано от сълзите лице и тази моя неизбежно червена коса.
Все още без да продума, той бутна листовете настрана, с неспокоен, но енергичен жест посочи към очистеното място на масата и аз сложих там подноса. Почти без да отмести поглед от мен, той бързо и с безкрайно безразличие започна да яде, като вземаше безразборно и сирене, и конфитюр, мачкаше хляба, топеше корите в чая, а после го изпи на един дъх. Избърса бакенбардите си с длан, инстинктивно протегна ръка и сякаш „яденето“ е просто встъпление към „тютюна“ или към нещо още по-приятно — запали лула.
— Значи ти си Робърт Шанън — гласът му звучеше сдържано, но дружелюбно.
— Да, дядо. — Отговорът ми прозвуча неестествено, като че ли се оправдавах, но помнех напътствията да пропусна сричката „пра“.
— Добре ли пътува?
— Да, дядо.
— Ех, хубави кораби са това Адър и Вайпър. Виждал съм ги на котва, когато бях в армията. Адър има бяла лента на долния стрингер. По това се и различават. Играеш ли дама?
— Не, дядо.
Той кимна насърчително, но все още с известно снизхождение.
— Много скоро ще се научиш, моето момче, ако останеш да живееш тук. Разбрах, че ще останеш.
— Да, дядо. Мисис Чапмън каза, че няма къде другаде да отида. — Обля ме гореща вълна на отчаяние и самосъжаление. Изведнъж почувствах див копнеж за неговото съчувствие, непоносимо желание да му разкрия душата си, ужасното положение, в което се намирах. Знаеше ли той, че баща ми умря от туберколоза, наследствена болест, която като призрак беше отнесла преди него в гроба двете му сестри. Зарази и с ужасна бързина погуби майка ми, и се говореше, че подло е оставила отпечатък и върху мен…
Но дядо пусна замислен няколко кълба дим, продължи внимателно да ме оглежда, изкривил иронично устни, и смени темата.
— На осем години си, нали?
— Почти, дядо.
Искаше ми се да изглеждам колкото може по-малък, но дядо беше непреклонен.
— На тази възраст всяко момче трябва да може само да се оправя… въпреки че, да ти призная, не си пораснал много. Обичаш ли да се разхождаш?
— Никога не съм опитвал по много, дядо. Когато ходихме в Портръш за ваканцията, вървяхме пеш до „Джайънт куузуей“, но на връщане взехме теснолинейката.
— Това е то. Е, ще се поразходим няколко пъти заедно, ти и аз, и ще видиш как хубаво ще ни подействува шотландският въздух. — Той замълча и за пръв път заговори за себе си. — Радвам се, че имаш моята коса. Пламъкът на Гау. И майката ти, бедната, имаше такава коса.