Зелени години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живка Рудинска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зелени години». Краткое содержание книги:
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към забележителностите на града, покрай които минавахме.
— Можеш ли да пееш?
Тъжно поклатих глава. Не можех да изпея нито една нота правилно. В същност единствената песен, която знаех, беше песента за красивата дама умряла в немилост — татко се беше опитвал да ме научи на тази песен. И все пак това чернооко момиченце с къдрава черна коса, опъната с полукръгъл гребен на бялото й чело, ми харесваше. Много исках разговорът ни да продължи.
— Желязно ли е колелото ти?
— Разбира се. Но защо го наричаш „колело“? Ние му казваме обръч. А пръчката, с която го караме, е клик.
Засрамен от невежеството си, което така бързо разкри, че съм чужденец, погледнах другарката й. Сега тя търкаляше обръча си право към нас.
— Сестра ли ти е?
Момичето се усмихна спокойно и добродушно.
— Луиза ми е братовчедка, от Ардфилън. Аз се казвам Алисън Кийт. Живеем с мама ей там — и тя показа един внушителен покрив сред дърветата от другата страна на селото.
Объркан от новата грешка и разбрал, че тя живее в такова превъзходно жилище, аз поздравих дотичалата при нас Луиза с предпазлива усмивка.
— Здравей — Луиза задържа обръча с голямо умение и задъхана ме погледна.
— Ти откъде се взе?
Беше около дванадесетгодишна, с дълга руса коса, която тръскаше назад с деспотична важност, та ми се прииска да блесна пред нея заради мен самия и заради Алисън.
— Пристигнах от Дъблин вчера.
— Дъблин ли? Всевишни боже! — вмъкна тя с напевен глас. — Та Дъблин е столицата на Ирландия. — После замълча. — Там ли си роден?
Кимнах, почувствувал интереса в погледа й.
— Трябва да си ирландец тогава.
— И ирландец, и шотландец — хвалех се аз.
Но на Луиза това не направи никакво впечатление и тя ме изгледа с покровителствен вид.
— Не можеш да бъдеш две неща едновременно, съвсем е невъзможно. Звучи много странно. — Сякаш внезапно я споходи някаква мисъл, тя се изправи и ме изгледа с пронизващата подозрителност на инквизитор. — На каква църква ходиш?
Засмях се високомерно — що за въпрос? В „Свети Доминик“ — щях да кажа, когато изведнъж блясъкът, огънят в очите й пробуди у мен първичния инстинкт за защита.
— В най-обикновена църква. С голяма камбанария. И съвсем близо до нас, на Феникс Кресънт.
Опитах се объркан да сменя темата, скочих и започнах да се обръщам през глава — единственото ми постижение по физкултура — три пъти да се прекатурвам.
Когато зачервен се изправих, отново срещнах смущаващият ме луизин поглед. В тона й продължаваше да звучи една невинност, по-жестока от всякакво обвинение.
— Започнах да се опасявам, че си католик — усмихна се тя.
Зачервен повече от всякога, казах неуверено:
— Това пък откъде ти дойде на ума?
— Не знам. Но добре, че не си.
Сломен гледах обувките си, още по-мъчително объркан от факта, че в погледа на Алисън се четеше нещо от моето собствено нещастие. Още усмихната, Луиза тръсна назад дългата си коса.
— Тук ли ще останеш?
— Да — отговорих аз през зъби и неохотно. — И ако искате да знаете, след три седмици тръгвам в Академичното училище.
— Академичното училище ли? В твоето училище, Алисън. О, господи! Добре, че не си такъв за какъвто те взех. Е, не вярвам да има макар и един от тях в цялото Академично училище. Нали, Алисън?
Алисън поклати глава, забила поглед в земята. Усетих, че очите ми смъдят. А Луиза приклекна и весело и широко се засмя.
— Трябва да си тръгваме за обяд — вдигна тя превзето обръча си и ме смрази с ведрото си състрадание. — Не гледай толкова нещастно. Всичко ще се оправи, ако си казал истината. Хайде, Алисън.
Тръгнаха. Алисън ми хвърли през рамо поглед, пълен с тъга и съчувствие. Но той съвсем не ме зарадва, толкова съкрушен се чувствах от тази ужасна и непредвидена катастрофа. Вцепенен от унижение, аз стоях и наблюдавах сякаш в просъница отдалечаващите се фигури, когато забелязах, че дядо ме вика от другия край на улицата.
Той се смееше широко, очите му блестяха, а шапката му бе самодоволно килната назад. Тръгнахме към Луамънд вю и той одобрително ме потупа по гърба.
— Изглежда имаш голям успех с дамите, Роби. Това беше момиченцето на Кийт, нали?
— Да, дядо — измънках аз.
— Добри хора са — говореше дядо самодоволно и с неподозиран снобизъм. — Баща й беше капитан на Равалпинди… преди смъртта си. Майката е прекрасна жена, макар и не много здрава. Свири чудесно на пиано… а момиченцето пее като чучулига. Но какво има?
— Нищо, дядо. Нищо няма.
Той поклати глава и за мое най-голямо недоумение започна да си свири с уста. Свиреше добре, чисто, мелодично, но без ни най-малко да се тревожи, че е твърде шумен. Наближихме къщата и той си затананика тихо.