Десетте Божи заповеди
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десетте Божи заповеди». Краткое содержание книги:
И така, с малко пари и с много сметки за плащане. Стефани се занимава с куп неща. Между които:
— Чичо й Фред изчезва;
— Стефани е преследвана от досаден букмейкър;
— Баба й докопва електрошоково устройство;
— Двама мъже се опитват да я вкарат в леглото си;
— Няма какво да облече на мафиотска сватба;
— Отгоре на всичко един малък човек (не позволява да го наричат джудже) не иска да се изнесе от апартамента й.
Пейджърът на китката ми запищя. Достатъчно бе да отместя поглед към него и — тряс! — Бригс хлопна вратата и я заключи.
— Неудачница! — извика отвътре.
Е, нещата не се бяха развили така гладко, както ми се бе искало. Сега обаче поне имах избор. Можех да разбия вратата и да спукам Бригс от бой, а можеше и да се отзова на повикването на майка ми. Не бях в настроение да извърша нито едното от двете, но все пак предпочетох майка си.
Родителите ми живеят в жилищния квартал на Трентън, известен като Бърг. Заселиш ли се там, няма излизане. И да си в Антарктида, би могъл да се преместиш от едно място на друго, но обитателят на Бърг си остава обитател на Бърг за цял живот. Там къщите са малки и вманиачено спретнати. Телевизорите са големи и шумни. Парцелите са малки, а семействата са големи. В Бърг никой не издребнява на тема закони. Ако кучето ти си свърши работата в нечий чужд двор, на следващата сутрин ще завариш стореното пред вратата си. Животът в Бърг е опростен.
Включих буика на скорост и подкарах по „Хамилтън“ в посока към болницата „Сейнт Франсис“. Родителите ми живеят на две преки зад нея, на улица „Рузвелт“. Къщата им е близнак, построен във времената, когато семействата са се нуждаели само от една баня, а съдовете са се миели на ръка.
Когато паркирах, видях майка си, застанала до вратата. До нея бе баба ми Мазур. И двете бяха ниски и слаби, с черти, загатващи за наличието на монголски прадеди, вероятно смахнати грабители.
— Слава Богу, че дойде — каза майка ми, докато слизах от колата. — Какви са тези обувки? Приличат на армейски.
В разговора се включи баба.
— Миналата седмица заедно с Бети Заик и Ема Гец посетихме оня салон за мъжки стриптийзьори. Та там се мотаеха разни мъже с вид на строителни работници и обувките им бяха точно като твоите. И хоп! Докато се усетиш, останаха само по обувки и по ония черни копринени торбички, в които си крият срамотиите.
Майка ми стисна устни, прекръсти се и каза:
— Нищо не си ми казвала за това.
— Ами сигурно съм забравила. С Бети и Ема бяхме тръгнали да играем бинго в църквата, ама се оказа, че там имали тържество Рицарите на Колумб. Тогава решихме да огледаме момчетата в новия клуб. — Баба ме сръга с лакът. — На един му пъхнах цяла петарка в торбичката.
— Господи Боже мой! — разнесе се откъм хола гласът на баща ми, последван от шумоленето на вестник.
Баба Мазур се засели при родителите ми преди няколко години, когато дядо се отправи да играе покер в небесата. Майка ми прие идването й като възможност да прояви дъщерните си задължения. Баща ми пък започна да чете списание „Огнестрелни оръжия и боеприпаси“.
— Какво има? Защо ме извика по пейджъра? — попитах. Майка ми сведе поглед и ме поведе към кухнята.
— Вземи си курабийка — рече и постави кутията с курабийки на малката кухненска масичка, покрита с огнеупорна синтетика. — Искаш ли мляко? Яла ли си?
Отворих кутийката и надникнах. Шоколадови курабийки. Любимите ми.
— Разкажи й, разкажи й — каза баба на мама и я сръга. После се обърна към мен. — Да видим ти какво ще кажеш. Това, дето се случи, наистина си го бива.
Присвих вежди и погледнах майка си.
— Имаме семеен проблем — съобщи мама. — Дядо ти Фред е изчезнал. Отишъл уж само до магазина и не се прибрал.
— Кога е станало това?
— В петък.
Задържах курабийката, която вече бях доближила до устата си.
— Та днес е понеделник!
— Нали ти казах. Бас хващам, че са го отвлекли извънземни — каза баба.
Дядо Фред е женен за Мейбъл, първа братовчедка на баба Мазур. Ако ме бяха питали за възрастта му, щях да отговоря, че е някъде между седемдесет години и безкрайността. Когато хората се прегърбят и сбръчкат, всичките ми се струват еднакви. С него се срещахме единствено на сватби и погребения, а от време на време го зървах и в магазина за месо и деликатеси на Джовикини, където понякога си купуваше двеста грама хляб с оливия. Еди Касапина слагаше хляба върху теглилката, а дядо Фред реагираше.
— Сложил си хляба върху намаслена хартия. Колко тежи тази хартия? Ти да не си решил да ми взимаш пари и за нея? Ще ми я приспаднеш от теглото.
Отхапах от курабийката и попитах:
— Обадихте ли се в полицията?
— Мейбъл веднага го направи — каза мама.
— И?
— И още не са го открили.
Отидох до хладилника и си налях мляко.
— А колата? Откриха ли колата?
— Колата я откриха в паркинга на „Гранд Юниън“. Беше си заключена и чистичка. Нищо й нямаше.
— След този удар през деветдесет и пета така и не се оправи — каза баба. — При него асансьорът вече май не стига до най-горния етаж, не знам дали ме разбираш. Може просто да се е запилял някъде, като онези хора, дето са болни от алцхаймерова болест. Някой дали се е сетил да провери щанда за хлебни произведения в супермаркета? Нищо чудно и сега да стърчи там и да се чуди какво да прави.