Десетте Божи заповеди
- Автор: Иванович Джанет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десетте Божи заповеди». Краткое содержание книги:
И така, с малко пари и с много сметки за плащане. Стефани се занимава с куп неща. Между които:
— Чичо й Фред изчезва;
— Стефани е преследвана от досаден букмейкър;
— Баба й докопва електрошоково устройство;
— Двама мъже се опитват да я вкарат в леглото си;
— Няма какво да облече на мафиотска сватба;
— Отгоре на всичко един малък човек (не позволява да го наричат джудже) не иска да се изнесе от апартамента й.
Не изпитах желание да се замисля за естеството на деловата му среща.
Включих телевизора, но не открих нищо подходящо за гледане. Нямаше хокей. Нямаше и комедии. Взех си чантата и извадих големия плик с фотокопия. Не знам защо, но преди срещата с Морели направих цветни фотокопия на снимките. Събираха се по шест бройки на стандартна страница и разполагах с четири страници. Поставих ги върху масата в хола.
Не бяха приятни за гледане.
Когато всички кадри се поставеха един до друг, можеше да се направят някои изводи. Бях напълно уверена, че тялото е само едно и че не е на стар човек. Не се виждаха побелели коси, а кожата бе стегната. Трудно бе да се определи дали тялото е на жена, или на млад мъж. Някои от снимките бяха направени в едър план, а други — по-отдалеч. Не се създаваше впечатлението, че частите са подредени по специален начин. В някои случаи обаче си личеше, че чувалът се разтваря, за да се види по-голяма част от съдържанието му.
Добре, Стефани, постави се на мястото на фотографа. Защо са ти такива снимки? Трофеи ли са? Едва ли, защото лице не е показано. Има двадесет и четири кадъра, така че е използвана цялата лента. Ако исках да запазя спомен от това чудовищно деяние, щях да заснема лицето. А снимка на лицето е необходима и като евентуално доказателство, че някоя поръчка е свършена. Ако искаш да докажеш убийство, трябва да заснемеш лицето. Каква друга възможност оставаше? Може би някой е желаел да документира нещо, без да докосва веществените доказателства? Възможно е било дядо Фред да е попаднал на чувал с части от човешко тяло и веднага да е отишъл да си вземе фотоапарата. А после? После прибрал снимките в чекмеджето на бюрото си и изчезнал по време на покупки.
Само тази мисъл ми дойде наум, а тя никак не бе убедителна. Снимките можеше да са били направени и преди пет години. Не бе изключено някой да ги е оставил на съхранение при Фред или просто да си е направил с него зловеща шега.
Прибрах фотокопията в плика и взех чантата си. Реших, че една обиколка из квартала около „Гранд Юниън“ ще е безполезна, но че така или иначе трябва да я направя.
Паркирах до търговския център, взех си фенерчето и тръгнах пеша, като обходих главни и второстепенни улици, надничах зад храсти и кофи за боклук и виках дядо Фред. Като малка имах котка, казваше се Кетрин. Веднъж се появи в нашия дом и отказа да го напусне. Започнахме да й носим храна пред прага на задната врата, докато Кетрин неусетно се намести в кухнята. Нощем обикаляше квартала, а денем спеше на леглото ми, свита на кълбо. Една нощ излезе и не се върна. Дни наред обикалях улици и дворове, надничах зад храсти и кофи за боклук и я виках, както правех сега. Майка ми тогава ми каза, че котките изчезват така неочаквано, когато усетят, че им е дошло време да умират. Не й повярвах.
Към четири и половина сутринта се изтърколих от леглото, домъкнах се до банята и стоях под душа, докато ми се отворят очите. След известно време кожата ми започна да настръхва и реших, че съм готова. Избърсах се с хавлиена кърпа, а колкото до прическата си, задоволих се с тръскане на глава. Нямах представа какви дрехи се обличат, когато се занимаваш с вътрешен дизайн, и заради това облякох това, което обличам поначало: джинси и тениска. За всеки случай, ако наистина се стигнеше до вътрешен дизайн, взех колан и яке.
Излязох през задната врата и установих, че Рейнджъра вече ме чака на паркинга. Караше лъскав черен рейндж роувър със затъмнени странични стъкла. Колите на Рейнджъра винаги бяха чисто нови и покупката им трудно можеше да бъде обяснена. На задната седалка имаше трима души. Двама от тях бяха чернокожи, третият — с неопределен произход. И тримата бяха с къси прически на морски пехотинци. И тримата бяха облечени с черни панталони на специалните части и с черни тениски. И тримата бяха много мускулести. Едва ли щеше да се събере общо у тях дори и грам тлъстина. Нещо не ми приличаха на дизайнери.
Седнах до Рейнджъра и закопчах предпазния колан.
— Екипът дизайнери на задната седалка ли е?
Рейнджъра се усмихна в утринния мрак и бавно потегли.
— Май само аз съм облечена по-различно — казах.
Рейнджъра спря на светофара при „Хамилтън“ и каза:
— Отзад съм ти приготвил яке и бронежилетка.
— Значи не става дума за вътрешен дизайн?
— Маце, дизайни всякакви.
— А бронежи…
— От кевлар е.
Кевларът е устойчив на куршуми.
— Ужас — казах. Много мразя да стрелят по мен. — Знаеш, че никак не обичам да стрелят по мен.
— Просто предпазна мярка — отвърна Рейнджъра. — Вероятно няма да има престрелки.
— Вероятно?
Прекосихме мълчаливо центъра на града. Рейнджъра мисловно бе на своя територия и се занимаваше със собствените си мисли. Тримата на задната седалка не създаваха впечатлението, че някога въобще са имали мисли. Аз пък се чудех дали на следващия светофар да не отворя вратата и да не побягна с все сили към къщи. Колкото и смешно да изглежда, продължавах да търся с поглед Фред. Бе се отпечатал върху мозъка ми. Същото ми се бе случило и с котката Кетрин. Бе изчезнала преди петнадесет години, обаче и досега не преставах да се вглеждам в черните котки. Вероятно съм останала с чувството, че тогава не съм си свършила работата докрай.