Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

— Не се явявай пред мен в подземния си облик, богиньо! Ти ми даде богатство, за което не бях те молил. Даде ми власт, към която не бях се стремил. Но с никакви земни блага не можа да утолиш жаждата ми.

Черното куче изчезна, а с него се стопи и тревогата ми. И ето че на лунната светлина забелязах призрачната сянка, която ми се явяваше в такива нощи. Тя ми махна с ръка, но аз казах:

— И в небесния ти вид не мога да ти служа, богиньо!

Лунният призрак изчезна. Вместо него пред очите ми застана крилатата фигура на светлия ми дух хранител. По-красива и от най-красивите сред смъртните и по-жива от дарените с живот, тя седна на ръба на постелята ми с тъжна усмивка. Тогава аз казах:

— Докосни ме с ръка, позволи ми най-сетне да те позная, божество! Ти си единствената, за която мечтая! На всичко друго съм се наситил.

— Не! — промълви тя. — Ще дойде време и ти ще ме познаеш, но този миг все още не е настъпил. С всяка земна жена, която си обичал, ти всъщност си обичал мен. Ние с теб сме неразделни, макар да сме разлъчени. Но ще дойде време, когато ще те прегърна и ще те отнеса на силните си криле.

— Защо са ми силните ти криле? — възразих аз. — Ти, ти самата си ми нужна. Жадувам твоите ласки. Мечтая да те прегърна. И ако не в този живот, то в някой от бъдещите ще те заставя да се явиш пред мен в земен облик, за да мога да те гледам с човешки очи. Само заради теб пак ще се върна!

Но тя ме погали по шията с тънките си пръсти и каза:

— Какъв лъжец си, Турмс!

Гледах съвършената й хубост и не можех да се нагледам. Духът покровител беше тъй красив — и в подобието си на жена, и като дете на огъня.

— Кажи ми поне името си, за да зная коя си — помолих аз.

— Колко си ненаситен! — усмихна се с упрек тя. — Но над мен, дори и да знаеш името ми, не можеш да имаш власт. Впрочем не се страхувай! И името си ще ти прошепна, когато те взема в обятията си. Но ти ще го забравиш, щом се събудиш за нов живот, тъй като ушите ти ще се изпълнят със звъна на безсмъртието.

— Няма да го забравя — настоях аз.

— Но ти и предишния път го забрави — възрази тя.

Нямах сили да споря повече, опитах се само да протегна ръце и да я хвана, но макар да виждах пред себе си живия й облик, ръцете ми срещнаха пустота. Постепенно прозрачните черти на видението започнаха да отстъпват зад очертанията на предметите в стаята. Седнах на ложето и протегнах пак ръце към луната, сякаш исках да хвана светлината.

Скочих изведнъж и започнах да се разхождам напред-назад в отчаяние. Докосвах нещата в стаята, но нямах сила дори да ги повдигна. Обхвана ме ужас и забих с юмруци по бронзовия диск, за да повикам слугите или която и да е жива душа. Но дискът остана ням.