Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
5.
Планината почти скриваше в сянката си делфийския стадион, но забелязах как блесна хвърлено копие над празната писта за надбягвания. То прелетя мълниеносно и потъна в сянката. Този миг се запечата в душата ми като предчувствие и съдбовен знак. След това видях млад мъж на моите години, но с по-жилаво тяло от моето, който тичаше с леки стъпки към копието си, забито в земята.
Аз тичах наоколо и го наблюдавах. Лицето на копиехвъргача беше намусено и враждебно, на гърдите си имаше огромен белег, а краката му бяха извънредно мускулести и възлести. При все това тялото му излъчваше красота и увереност, които изглеждаха тъй естествени, че в очите ми той изглеждаше като най-прекрасния връстник, когото някога бях срещал.
— Тичай с мен! — подканих го аз. — Уморен съм да се състезавам сам със себе си.
Той заби копието обратно в земята и застана на старта за надбягвания.
— Хайде! — извика той и двамата хукнахме с всички сили.
Понеже изглеждаше по-тежък от мен, мислех, че ще го победя с лекота. Оказа се, че той тича много бързо и трябваше да се напрегна, за да успея най-накрая да пристигна две крачки преди него до крайната линия.
И двамата се бяхме задъхали, но се опитвахме да го прикрием.
— Бягаш добре — каза ми той. — Хайде да хвърлим и копие: да видим кой е по-добър.
Копието му беше тежко, от тези, които се използват в Спарта. Взех го и се опитах да преценя теглото му. За мой срам трябваше да призная, че съм свикнал с по-леки копия, след което се засилих и го хвърлих с всички сили. Копието полетя и падна дори по-далече, отколкото бях очаквал. С тържествуваща усмивка изтичах, извадих копието и отбелязах мястото, където беше паднало; усмивката все още играеше на устните ми, когато върнах оръжието на собственика му. Но тя замръзна, когато видях, че той го хвърли на една дължина на копието по-далече от мен.
— Чудесно хвърляш! — признах аз с възхищение. — А не би ли искал да се състезаваме на скок? Ти си по-тежък от мен и май няма да успееш да ме победиш.
Но скокът ми беше съвсем малко по-дълъг от неговия. Без да продума, той ми показа диска. Първо хвърлих аз, но дискът на противника ми прелетя със свистене като сокол и остави моя знак далече за себе си. Съперникът ми се усмихна и каза:
— Нека борбата да разреши спора ни!
Без много да го оглеждам, усетих, че нямам желание да се боря с него. И не от страх, че той ще се справи лесно с мен, а просто от нежелание да го докосвам, да го захващам с ръце и той мен… В погледа му, дори когато се усмихваше, проблясваше зловеща искра, която ме караше да се чувствам някак странно.
— По-силен си от мен — казах аз. — Признавам се за победен.
Разделихме се и без да разговаряме повече, продължихме да се упражняваме в различните краища на празния стадион. Когато най-накрая се насочих към разлетия и прелелия от есенния дъжд ручей, той тръгна след мен с колеблива крачка. Измихме се мълчешком и се натрихме с чист пясък. Изведнъж, без да ме поглежда, той каза:
— Не би ли ми натрил гърба с пясък?
Аз натърках добре гърба му, а след това и той моя, и то така силно, че щеше да ми смъкне кожата. Измъкнах се с вик от ръцете му и го наплисках с вода от ручея. Той се усмихна, но не продължи детската ми игра. Спрях се и посочих белега на гърдите му:
— Воин ли си?
— Спартанец съм! — отвърна ми с гордост той.
Отговорът му засили и без това горящото в мен любопитство, тъй като за първи път срещах лакедемонец8. При това той съвсем не изглеждаше толкова свиреп и груб, както обикновено се очаква да изглеждат жителите на Спарта. Знаех, че градът им не е заобиколен от градски стени, тъй като спартанците смятаха, че най-добрата защита за града са самите те. Но знаех също, че те не смееха да напускат родината си сами, а само в отряди или с войска, на поход против враговете си. Той сякаш разгада мислите ми, защото обясни:
— Както и ти, и аз чакам присъдата на оракула. Нашият цар Клеомен, който ми е чичо, сънува лош сън за мен и ме отпрати от Спарта. Аз съм потомък на Херакъл…
Искаше ми се да му кажа, че съдейки по нрава на Херакъл и по събитията в живота му, не е трудно да се предположи, че той сигурно има хиляди потомци, пръснати по света. Но внушителната осанка на новия ми млад познат ме накара да обуздая присъщата йонийска насмешливост в характера си и да замълча.
8
Лакедемон — другото име на Спарта. — Б.пр.