Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Само че се появиха — на другата вечер. И този път останаха съвсем за кратко, сигурно само колкото да хвърлят едно око на точките на джудистите и да се уверят в присъствието на интересуващия ги обект. Ако не бях наблюдавал често и незабелязано пейките, изобщо щях да пропусна идването им.
Продължих тренировката си до осем и после взех душ, както обикновено. Не исках да върша нищо необичайно, нищо, което би могло да наведе някого на мисълта, че съм видял нещо и се подготвям за него. Но се подготвях и докато планът се избистряше в ума ми и адреналинът се разливаше по тялото ми, и докато присъствието на опасността и увереността как ще се справя с нея ме изпълваха с ужасяваща, позната яснота, трябваше да призная пред себе си, че съм се готвил през целия си живот и че каквито и периоди на спокойствие да съм си позволявал, те не са били по-смислени и съществени от сънища. Само подготовката беше действителна — подготовката и целта, до чието постигане тя винаги водеше.
2.
Бен Тревън и Даниел Ларисън седяха на високи столове без облегалки до витрината на кафене от веригата „Даутър Кофи“, на петдесетина метра южно от „Кодокан“ на Хакусан-дори, пиеха кафе и чакаха завръщането на двамата наемници. Тревън искаше да иде с тях, за да види лично човека, когото само допреди седмица смяташе за мит, обаче Ларисън заяви, че двама са предостатъчно, и имаше право. Тревън се ядосваше, че колегата му с естествена лекота се е наложил като главен в екипа, но в същото време трябваше да признае, че на десет години по-възрастния, четирийсет и пет годишен Ларисън му стиска повече и е оцелял въпреки сериозните си противници. Успокояваше се, че ако си трае, може да научи нещо, и се надяваше да е така. Но след десет години в Службата за разузнавателна поддръжка, секретен клон на военното Съвместно командване на силите за специални операции, нарочно носещ това банално име, той не беше свикнал да се натъква на хора, които се държат като негови началници, нито пък смяташе, че имат основание да го правят.
Тревън седеше с лице към „Кодокан“ и първи видя приближаването на наемниците, които познаваше като Бекли и Кричмън. Той леко кимна.
— Ето ги.
Ларисън беше инструктирал всички да използват джиесемите си колкото може по-малко и да ги държат изключени и с извадени батерии, освен през предварително уговорени интервали от време. Всички устройства бяха взети под наем, разбира се, при това под фалшива самоличност, но максималната безопасност изискваше многопластовост. В резултат на небрежната употреба на мобилни телефони при отвличането на Абу Омар в Милано, италиански съдия беше издал заповеди за арест на неколцина служители на ЦРУ, включително шефа на миланското бюро, и Тревън смяташе, че Ларисън прилага уроците от онази операция. И все пак сегашните предпазни мерки му се струваха прекалени — в края на краищата не бяха тук, за да убият или отвлекат Рейн, а само да установят контакт с него. От друга страна, също като пращането само на двамата наемници в „Кодокан“, малко повече предпазливост нямаше да навреди.
Наемниците влязоха и останаха прави, за да са с лице към Тревън и Ларисън и в същото време да наблюдават улицата. В този квартал имаше много чужденци, но Тревън знаеше, че въпреки това всички се отличават. Неговите зелени очи и руса коса винаги бяха представлявали известен недостатък от гледна точка на незабелязаното наблюдение, естествено, ала той предполагаше, че за средния японец тези особености не го отличават особено от Ларисън с неговата тъмна коса и мургава кожа, нито пък от който и да е бял чужденец. Местните жители обаче щяха да забележат и запомнят ръста на четиримата. Тревън, борец тежка категория в гимназията и футболен защитник в „Станфорд“ преди да напусне университета, всъщност беше най-дребният в групата. Ларисън явно вдигаше тежести и ако можеше да се вярва на Хорт, може би вземаше и стероиди. А наемниците почти можеха да минат за професионални борци. Тревън се зачуди дали Хорт не ги е избрал с надеждата Рейн да се уплаши от ръста им, когато установят връзка. Съмняваше се, че това ще окаже влияние. Ръстът имаше значение само при честна борба, а ако се съдеше по нещата, които знаеше за този човек, той беше прекалено хитър, за да допусне борбата да е честна.