Самотата на простите числа

— Ако те видя още веднъж да завиваш на рало, кълна се, че ще ти завържа глезените.

Той не я харесваше, беше сигурна. Мислеше си, че тя си пълни гащите от страх. И в крайна сметка, фактите доказваха, че е прав. На него не му харесваше и баща й, защото всеки ден след края на часовете му досаждаше с хиляди въпроси: как върви нашата Аличе, напредва ли, значи ще ни стане шампионка, кога започват състезанията, кога това, кога онова. Ерик винаги гледаше в една точка зад гърба на баща й и отговаряше с „да“, „не“ или с дълго „амии“…

Аличе виждаше цялата сцена, сякаш отразена в замъглените й очила за ски, докато слизаше бавно, без да различава нищо, освен върховете на ските си. Само когато се сблъскваше с пресния сняг, разбираше, че трябва да завие.

Започна да си тананика някаква песен, за да се чувства по-малко самотна. От време на време прокарваше ръкавица под носа си, за да си избърше сополите.

„Тежестта към склона, забиваш щеката и завиваш. Подпри се на обувките. Сега тежестта напред, ясно ли е? Тежестта напред“, подсказваха й по малко Ерик и по малко баща й.

Той щеше да се разгневи като звяр. Следователно трябваше да си приготви някаква лъжа. Някаква история, която да бъде издържана и да няма празнини. Не си и представяше да му разкаже какво се е случило наистина. Мъглата, ето, всичко беше по вина на мъглата. Караше по пистата след другите, когато й се откъсна пропускът от якето. Не, пропускът не може да се откъсне. Трябва да си пълен идиот, че да го загубиш. По-добре да каже, че е бил шалът. Хвръкнал й е шалът и се е върнала малко по-нагоре, за да си го вземе, а другите не са я изчакали. Сто пъти ги е викала, но без резултат, изчезнали са в мъглата и тя се е спуснала надолу, за да ги търси.

„А защо после не се качи отново?“, щеше да я попита баща й.

Правилно, защо? Може би, като помислиш, вариантът с пропуска е по-добър. Не се е качила, защото е нямала пропуск и човекът на влека не й е позволил да се качи.

Аличе се засмя, доволна от това, което беше измислила. Беше перфектно. Вече дори не се чувстваше така мръсна. Онова нещо вече не се стичаше. „Най-вероятно е замръзнало“, помисли си тя.

Щеше да прекара остатъка от деня пред телевизора. Щеше да си вземе душ и да си облече чисти дрехи и да пъхне краката си в пухкавите си пантофи. Щеше да си стои на топло през цялото време… само да беше вдигнала поне малко погледа си от ските, толкова малко, колкото да види оранжевата лента с надпис Пистата затворена. Вярно е, че баща й винаги й казваше: „Научи се да гледаш къде ходиш.“ Поне да си беше спомнила, че върху пресния сняг тежестта не трябва да отива напред, и поне ако Ерик й беше регулирал по-добре автоматите и ако баща й му беше казал по-настоятелно, че Аличе тежи двайсет и осем килограма и че така ще са прекалено стегнати…

Скокът не беше в крайна сметка толкова отвисоко. Няколко метра, точно колкото да усети празнина в стомаха и нищо под краката си. След което Аличе вече лежеше по лице на земята със ски във въздуха, забити здраво, прави, стърчащи над пищялите й.