Самотата на простите числа
- Автор: Джордано Паоло
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-788-5
- Переводчик: Ния Филипова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Самотата на простите числа». Краткое содержание книги:
— Е, както винаги чакаме Аличе.
„Истинско облекчение“, мислеше си всеки път, когато приятната топлина се стичаше по замръзналите й крака.
„Щеше да е облекчение, ако не се вторачваха всички в мен — продължаваше да си мисли. — Рано или късно ще се усетят. Рано или късно ще оставя жълто петно след себе си. И всички ще ми се подиграват.“
Един от родителите се приближи до Ерик и го попита дали не е много мъгливо днес, за да се качват догоре. Аличе наостри уши с надежда, но Ерик отговори с прекрасната си усмивка:
— Мъгла има само тук — каза той. — На върха слънцето е толкова силно, че напуква камъните. Кураж, всички нагоре!
На лифта Аличе седна до Джулиана, дъщерята на един от колегите на баща й. По време на качването не си говореха. Не си бяха нито симпатични, нито несимпатични. Нямаха нищо общо, освен факта, че не искаха да са на това място в този момент.
Чуваше се единствено шумът на вятъра. Той брулеше връх Фраинтеве в ритъма на металическия звук, издаван от въжето, на което висяха Аличе и Джулиана с мушнати в яките на якетата брадички, за да се топлят с дъха си.
„Не ти се пишка, повтаряше си Аличе. Това е само студът.“
Но колкото повече се приближаваше върхът, толкова повече шишът, който усещаше в корема си, се забиваше в тялото й. Дори беше нещо повече. Този път не само й се пишкаше.
„Не, това е само студът, не може пак да ти се ходи по голяма нужда. Преди малко ходи до тоалетна, нали?“
Върна й се малко преседяло мляко в устата и Аличе го преглътна с отвращение. Ужасно й се ходеше до тоалетна, не можеше да издържи.
„Има още два лифта до заслона. Няма да мога да се стискам чак дотам“, помисли си тя.
Джулиана повдигна пречката на влека и двете седнаха на ръба, за да могат да слязат. Когато ските й докоснаха земята, Аличе се отблъсна с ръка, за да се отдалечи от седалката на лифта.
Не се виждаше нищо на повече от два метра напред. И дума не можеше да става за слънце, което напуква камъните. Всичко беше бяло, само и единствено бяло, нагоре, надолу, встрани. Все едно бяха увити в чаршаф. Бе пълна противоположност на тъмнината, но предизвикваше у Аличе същия страх.
Момичето се спусна покрай ръба на пистата, за да намери преспа от свеж сняг, където да се облекчи. Стомахът й издаде звук, подобен на този на миялната машина по време на работа. Обърна се назад. Вече не виждаше Джулиана, което значеше, че и Джулиана не може да я види. Изкачи се малко по наклона и постави ските си на рало, както я караше да прави баща й, когато си наумяваше да я учи да кара. Нагоре-надолу по детската писта, трийсет, четирийсет пъти на ден. Нагоре — качване настрани, надолу — на рало, защото да се купела карта дори само за една писта било истинско разхищение, пък така тренирала и краката си.
Аличе си свали ските и направи още няколко стъпки. Потъна в снега с големите си обувки до средата на прасеца.
Най-сетне седна. Спря да задържа дъха си и отпусна мускулите си. Приятна тръпка като електрически ток премина през тялото й и се спря на върха на пръстите на краката й.
Сигурно млякото е причината за всичко това, със сигурност е то. Или може би защото бедрата й бяха полуизмръзнали от стоенето в снега на повече от две хиляди метра височина. Никога не й се беше случвало, поне откакто можеше да помни. Никога, нито веднъж.
Изпусна се. Не само се напика. Не само. Аличе се наака точно в девет часа на една януарска сутрин. Наака се в гащите и дори не разбра. Не разбра, докато не чу гласа на Ерик, който я викаше от някаква неопределена точка в гъстата мъгла.
Веднага стана и точно в този момент почувства нещо тежко на чатала на панталоните си. Инстинктивно си пипна дупето, но ръкавицата не й позволяваше да усети каквото и да било. Така или иначе, нямаше нужда, и без това вече знаеше.
„И какво ще правя сега?“, запита се тя.
Ерик я извика отново. Аличе не отговори. Докато беше тук горе, мъглата щеше да я прикрива. Можеше да си смъкне панталоните и да се почисти добре със снега или пък да слезе при Ерик и да му каже на ухото какво се е случило. Можеше да го излъже, че трябва да се върне обратно, защото я боли коляното. Можеше и да не мисли за случилото се и да кара така, като внимава винаги да е последна в редицата.
Тя обаче остана там, където си беше, защитена от мъглата, като внимаваше да не раздвижи дори един мускул.