Пътешественикът във времето и неговата жена

Първата среща, едно

Събота, 26 октомври 1991 година

(Хенри е на 28 години, Клер — на 20)

Клер: В библиотеката е прохладно и мирише на препарат за пране на мокет, макар че единственото, което виждам, е мрамор. Регистрирам се на входа: „Клер Абшир, 11:15 ч., 26. Х. 1991 г., отдел «Специализирани издания».“ Идвам за пръв път в библиотека „Нюбъри“ и сега, след като съм прекосила мрачния страховит вестибюл, се вълнувам. Чувствам се като сутринта на Коледа, възприемам библиотеката като голяма кутия, пълна с красиви книги. Асансьорът е слабо осветен и се движи почти безшумно. Слизам на третия етаж и попълвам молба за читателска карта, после се качвам в отдел „Специализирани издания“. Токчетата на ботушите ми чаткат по дъсчения под. Залата е тиха и претъпкана с хора, вътре е пълно с тежки масивни маси, по които са струпани купчини книги и около които седят читатели. През високите прозорци грее есенната светлина на чикагската утрин. Отивам и си вземам цяло тесте фишове. Пиша курсова по изкуствознание. Темата е „Чосър“ на печатница „Келмскот Прес“2. Намирам книгата и попълвам фиш за нея. Но искам да прочета и как в „Келмскот“ са произвеждали хартията. Каталогът е объркващ. Връщам се при библиотекарката и моля да ми помогне. Обяснявам на жената какво се опитвам да открия и тя поглежда през рамото ми към някого, който минава зад мен.

— Предполагам, че господин Детамбъл ще успее да ви помогне — казва тя.

Обръщам се, готова да обясня отново, и се озовавам лице в лице с Хенри.

Направо онемявам. Я, Хенри, спокоен, с дрехи, по-млад от всякога! Работи в библиотека „Нюбъри“ и стои пред мен в настоящето. Тук и сега. Ужасно щастлива съм. Хенри ме гледа търпеливо, несигурен, но любезен.

— Мога ли да ви помогна? — пита той.

— Хенри!

Едвам се сдържам да не му се хвърля на врата. Очевидно не ме е виждал никога досега през живота си.

— Познаваме ли се? Извинявайте, но не…

Той се озърта, притеснява се да не ни забележат читателите и колегите му, опитва се да си спомни и си дава сметка, че някакво бъдещо негово Аз е срещало грейналото от щастие момиче, застанало отпред. Последния път, когато го видях, ми смучеше палците на краката в Ливадата.