Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Мъжът беше облечен в ярък халат, седеше зад голямо лъскаво бюро и преглеждаше някаква счетоводна книга. Явно не беше пациент. Той вдигна стреснато поглед към мен, с разширени очи и разтвори устни като за вик, който така и не издаде, може би заради решителния ми вид. Изправи се, светкавично.
Затворих вратата зад себе си, приближих се и казах:
— Добро утро. Ще си имате неприятности.
Хората изглежда винаги изпитват любопитство към неприятностите, защото след трите секунди, които ми бяха необходими, за да прекося стаята, думите му бяха:
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че срещу вас ще бъде заведен съдебен процес, задето ме държите като затворник, както и още един за злоупотреба със служебно положение и безсъвестна употреба на наркотици. Вече долавям симптоми, че те ми липсват и може да ме избие на насилие…
Той скочи.
— Махайте се оттук.
Видях върху бюрото му пакет цигари. Взех си една и наредих:
— Седнете и млъкнете. Трябва да поговорим за някои неща.
Мъжът седна, но не млъкна:
— Нарушавате няколко правила.
— Затова ще оставим съда да реши кой носи отговорността — отвърнах аз. — Искам си дрехите и личните вещи. Тръгвам си.
— Вие не сте в състояние…
— Никой не ви пита. И ще ми платите още сега, иначе ще отговаряте пред съда.
Той посегна към един бутон на бюрото си, но аз блъснах ръката му настрани.
— Няма да стане! — отсякох. — Трябваше да го натиснете, когато влязох. Вече е твърде късно.
— Господин Кори, поведението ви е изключително…
Кори?
— Не съм влязъл сам тук — заявих, — но съм в пълното си право сам да изляза. И точно сега е моментът. Затова да се върнем на въпроса.
— Вие очевидно не сте в състояние да напуснете тази институция — отвърна той. — Не мога да допусна това. Възнамерявам да повикам някой, който да ви отведе обратно до стаята и да ви сложи в леглото.
— Хич не се и опитвайте, за да не откриете в какво състояние съм всъщност. Към вас имам няколко въпроса. Първият е: кой ме доведе тук и кой плаща сметката?
— Добре — въздъхна той и тъничките му, русоляви мустачки увиснаха колкото им бе възможно по-надолу.
Отвори едно чекмедже, пъхна ръката си вътре и аз застанах нащрек.
Избих му го преди да е успял да освободи предпазителя: автоматичен пистолет 32-и калибър, чудесна изработка, колт. Аз сам запънах ударника, след като го вдигнах от бюрото, после насочих оръжието към него и казах:
— Ще отговорите на въпросите ми. Явно ме смятате за опасен. Може да се окажете прав.
Той леко се усмихна и също си запали цигара, което беше грешен ход, ако възнамеряваше така да демонстрира самоувереност. Ръката му трепереше.
— Добре, Кори… щом това ще ви направи щастлив — рече той, — вашата сестра ви регистрира тук.
„?“ — помислих си аз.
— Коя моя сестра? — попитах.
— Ивлин — рече той.
Никакъв проблясък. Затова:
— Странно. Не съм виждал Ивлин от години. Тя дори не знаеше, че съм в тази част на страната.
Мъжът вдигна рамене.
— Независимо от това…
— Къде живее сега? Искам да й се обадя.
— Адресът й не ми е подръка.
— Намерете го.
Той стана, отиде до картотеката, порови из нея и извади едно картонче.
Разгледах го. Г-жа Ивлин Фломел… Адресът в Ню Йорк също не ми беше познат, но го запечатах в паметта си. Както твърдеше картончето, моето малко име беше Карл. Добре. Още информация.
Затъкнах пистолета в колана си, до подпората от леглото, като преди това, разбира се, сложих предпазителя.
— Добре — обърнах се към него. — Къде са ми дрехите и колко смятате да ми платите?
— Дрехите ви бяха унищожени при катастрофата — каза той — и трябва да отбележа, че и двата ви крака определено бяха счупени — левият на две места. Наистина не разбирам как успявате да се държите на тях. Минали са само две седмици…
— Винаги съм се възстановявал бързо — рекох. — А сега, за парите…
— Какви пари?
— За да се споразумеем да не ви давам под съд за злоупотреба със служебно положение и другото ми оплакване.