Червената кралица
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-094-1
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Червената кралица». Краткое содержание книги:
Войната на розите бушува в Англия, а неумолимата съдба тласка към гибел гордата династия на Плантагенетите, разкъсвана от страсти, съперничества и омраза...
Наследница на династията Ланкастър, чийто герб е червената роза, Маргарет Боуфорт храни непоколебимото убеждение, че нейният род има Божествено право върху английския престол, и че самата тя е предопределена за величие. Нищо не може да сломи яростната ѝ амбиция – нито фактът, че баща ѝ се е опозорил като един от най-некомпетентните военачалници, нито дори съзнанието, че братовчед ѝ, крал Хенри VI, е несъмнено луд и неспособен да управлява страната.
Омъжена за първи път едва дванайсетгодишна, вдовица и майка на четиринайсет, Маргарет съсредоточава живота си в една цел –синът ѝ Хенри Тюдор трябва да стане крал, без значение какви ще бъдат последиците за нея, за Англия и дори за самото момче. Амбицията и фантстичната набожност изместват всякакви естествени пориви у Маргарет – тя преминава през бракове без любов, и политически сътресения, вперила поглед в английската корона, която все още е в ръцете на рода Йорк. Последният ѝ брак с безскрупулен интригант ѝ дава възможност да оглави заговора, довел до рухването на една династия.
И докато Ричард III, един оклеветен крал, се бори да съхрани мира и да излекува раните на Англия след гражданската война, опор-тюнисти, алчни аристократи и предатели копаят като къртици под престола му...
Бях омаяна:
– Ангелите ѝ заговорили?
Той се усмихна очарователно:
– Да, малка лейди. Когато била момиче, не по-голямо от вас.
– Но как е накарала хората да я слушат? Как ги е накарала да разберат, че е специална?
– О, тя яздеше голям бял кон, и носеше мъжки дрехи, дори доспехи. Имаше знаме с лилии и ангели, а когато я доведоха при френския принц, тя го позна сред всичките му придворни.
– Носела е доспехи? – прошепнах удивено, сякаш пред мен се разкриваше моят живот, а не този на непознато френско момиче. Каква бих могла да бъда, стига само хората да осъзнаят, че ангелите ми говорят, точно както са говорели на тази Жана!
– Носеше доспехи и поведе войниците си в битка. – Той кимна. – Видях я.
Направих знак на млекарката:
– Донеси му месо, а за пиене – разреден ейл. – Тя се отправи ядосано към килера за провизии, а ние с непознатия излязохме пред помещението за масло и сирене и той се отпусна на една каменна пейка до задната врата. Аз стоях и чаках, докато млекарката тръсна една чиния в краката му, и той започна да тъпче храна в устата си. Ядеше като прегладняло куче, без достойнство, а когато свърши и пресушаваше чашата си, аз отново го заразпитвах. – Къде я видяхте за първи път?
– Ах – каза той, като бършеше уста с ръкава си. – Бяхме обсадили един френски град, наречен Орлеан, сигурни, че ще спечелим. Винаги побеждавахме в онези дни, преди да се появи тя. Ние имахме големи лъкове, а те – не; някога ние просто ги покосявахме, за нас беше все едно да ги целим в гръб. Бях стрелец с лък. – После направи пауза, сякаш засрамен, че е украсил истината. – Бях майстор на стрели – поправи се той. – Правех стрелите. Но нашите стрелци с лъкове печелеха всяка битка за нас.
– Това не е важно: разкажи за Жана.
– Ще ви разкажа за нея. Но трябва да разберете, че те нямаха шанс да победят. По-мъдри и по-достойни мъже от нея знаеха, че са изгубени. Губеха всяка битка.
– Но тя? – прошепнах.
– Тя твърдеше, че чувала гласове, ангелите ѝ говорели. Казвали ѝ да отиде при френския принц – един глупак, едно нищожество – и да го накара да заеме трона си като крал, а после да ни прогони от нашите владения във Франция. Успя да стигне до краля и му каза, че трябва да заеме трона си и да ѝ позволи да поведе армията му. Той мислеше, че тя може би има пророческа дарба, не знаеше – но нямаше какво да губи. Войниците вярваха в нея. Тя беше просто едно селско момиче, но се обличаше като воин, имаше знаме с избродирани върху него лилии и ангели. Тя изпрати човек до една църква, и там намериха стар меч като онези на кръстоносците, точно на мястото, което им посочи тя – беше стоял скрит с години.
– Наистина ли?
Той се засмя, а после се закашля и изплю слуз.
– Кой знае? Може би в това има някаква истина. Моята любов... моята приятелка смяташе, че Жана е била свята девойка, призована от Бог да спаси Франция от нас, англичаните. Смяташе я недосегаема за всеки меч. Мислеше, че тя е малък ангел.
– А каква беше тя?
– Момиче, просто едно момиче като вас. Дребна, с ясни очи, самоуверена.
Сърцето ми се изпълни с вълнение:
– Като мен?
– До голяма степен като вас.
– Хората казваха ли ѝ непрекъснато какво да прави? Казваха ли ѝ, че не знае нищо?
Той поклати глава:
– Не, не, тя беше военачалникът. Тя следваше видението, което беше получила за самата себе си. Поведе армия от повече от четири хиляди души, и ни нападна, когато се бяхме установили на лагер пред Орлеан. Нашите господари не можеха да накарат войниците ни да потеглят напред, за да се бият с нея: ние се ужасявахме от самия ѝ вид. Никой не искаше да вдигне меч срещу нея. Всички мислехме, че е непобедима. Продължихме към Жарго а тя се впусна да ни преследва, в атака, винаги в атака. Всички бяхме ужасени от нея. Кълняхме се, че е вещица.
– Вещица или напътствана от ангели? – настоях аз.
Той се усмихна:
– Видях я в Париж. У нея нямаше нищо зло. Тя изглеждаше така, сякаш сам Господ-Бог я крепеше на големия ѝ кон. Господарят ми я наричаше "цвете на рицарството". Наистина.
– Красива? – прошепнах аз. Самата аз не съм хубаво момиче, което е разочарование за майка ми, но не и за мен, защото аз се издигам над суетата.
Той поклати глава и каза тъкмо каквото исках да чуя:
– Не, не хубава, не хубаво малко създание, не с момичешки вид; но от нея струеше светлина.
Кимнах. Почувствах това в същия този миг. Разбрах.. всичко.
– Тя все още ли се бие?
– Бог да те благослови, малкото ми глупаче: не, тя е мъртва. Мъртва от преди, колко... двайсетина години.
– Мъртва ли?