Черната корона
- Автор: Драганов Александър
- Серия: Ледената планина #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-619-7354-36-2
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черната корона». Краткое содержание книги:
За да се стигне до това един младши послушник като Таерин, който дори нямаше сто години, да се окаже най-високопоставеният елф, останал верен на своя бог. С него имаше още няколко благородници и дори трима вампири, изведени от клетките си тайно, поради особената си отдаденост към Рамакар.
Останалите бяха забравили своя бог и почитаха само владетеля и неговия потаен съветник.
Това бе скръбно, ужасно за Таерин и гневът изкривяваше иначе красивото му лице. Още по-ужасно бе това, което Сталкера — този величествен колос, създаден, за да доминира — говореше на съзаклятниците, събрали се в хола на единия от аристократите. Трябва да идете при нашите братовчеди, бе казал падналият ангел. При хората и при джуджетата. Враждата между боговете е забравена. Това, което става, е по-голямо, отколкото може да възприемете.
Но как можеше Таерин да отиде при светлите елфи? Та те бяха отрепки, без чест и без достойнство, диваци, които живеят по дърветата като маймуни. А хората и джуджетата? Те стояха по-долу и от животни! Да отиде при тях бе равносилно на мерзостта, която вършеше Краля, замърсявайки Града на Странните Удоволствия с гнусните низши раси на орките и троловете.
Ала в същото време Таерин не можеше да не се подчини на заповедите на своя бог и затова бе готов да се отправи на скверното пътешествие в света на светлината, колкото и да му бе неприятно това.
Думите на Сталкера изплъзваха сърцето му със суеверен ужас. Ангелът твърдеше, че над техния бог се спуснала неизвестна тъмнина, по-черна от нощта и бурите, почитани от последователите на Рамакар, мрак, който се разпрострял из цялото небесно селение. Той, великият Сталкер, бе видял огромните като стволове пипала на Кракена, древния враг на боговете и бе избягал позорно, обзет от ужас, за да слезе в низшето селение на Земята. Преди много, много векове магията на Томан, създадена от неговата саможертва, забранила на небесните слуги на Рамакар да слизат в света на смъртните. Ала влиянието на Изкупителя, също като това на Бога на войната и Всемайката, явно вече не действаше.
Светът идва към своя край, предупреждаваше Сталкера. Само вие може да предотвратите това.
— А защо, владетелю, не отидете вие в Гората на Всемайката? — запита Казарада, жена-вампир, чиито смолисточерни коси се спускаха до раменете. Отвлечена от тролове за Арената на гладиаторите, която работеше ден и нощ в Иррхас-Аббат, тя бе освободена от домакина им, граф Тимуриел. Таерин бе дочул, че двамата имат връзка помежду си и се молеше това да не е вярно. Расата му и без това бе западнала, че да влиза в кощунствени контакти с немъртвите.
— Дойдох в този град, защото тук очаквах да намеря подкрепа и разбиране — отвърна Сталкера и очите му пламнаха от гняв. — За съжаление, намерих само вас. Нима се страхувате да служите на своя бог?
— Самият ти се страхуваш да му служиш — отвърна рязко Казарада. Черните елфи и двамата вампири се разшумяха. Това бе светотатство!
Но преди да могат да реагират, вратите на двореца, в който живееше граф Тимуриел, се разтърсиха като от силен удар и писъците на прислугата предупредиха съзаклятниците, че са разкрити. Очите на Сталкера пламнаха гневно и той разпери криле, а в ръката му се появи меч от чиста енергия.
— Нека предателите дойдат! — изръмжа той. — Нека дойдат всичките!
Благоговеен плам обхвана душата на Таерин и той стисна юмруци. Това трябваше да стане от самото начало, смяташе той. Не биваше да се крият. Трябваше да излязат на битка и да си върнат това, което принадлежи на техния бог.
В хола на Тимуриел нахлуха огромни тролове със сива като гранит кожа и бивни, които се подаваха от дебелите им, напукани устни. Зад тях с нащърбени ятагани прииждаха няколко дузини орки — ниски, черни и разкривени същества, които надаваха яростни писъци. Следваха ги благородници от двора на Черния крал — елфи с арогантно изражение на лицето, въоръжени с остриета, направени като от черен лед.
Ала Сталкера ги връхлетя, а в душата му нямаше чувство за пощада. Енергийното острие първо посече елфите, изменили на неговия бог, а те дори не можаха да извикат, пометени от мощта на ангела. След това Сталкера се насочи към троловете — грамадните създания рухнаха като кули и разтърсиха цялата къща.