Черната корона

— Това същество. Прастария, е лоша новина, нали? — попита Казарада. След като слънцето се бе скрило от хоризонта, тя бе свалила жреческата роба на Таерин, с която се бе наметнала и стоеше облечена с обикновена, не много дълга рокля, която се вееше на вятъра. Ако бе смъртна, щеше да ѝ е студено, помисли си елфът, докато наблюдаваше голите ѝ крака и рамене.

Самият Таерин бе останал в каютата си. Джуджетата бяха успели да налеят малко вода в устата му, но той така и не се бе свестил. Тамарай бе живял достатъчно много, за да прецени, че жрецът е в шок, вероятно от видяното в града.

— Много — отвърна простичко той, — но ти вече си видяла това, щом е съкрушил ангел.

— Откъде идва? Кой е той? Защо реагира така при споменаването му?

— Дълга история — отвърна сухо Тамарай и се загледа в морето. Повърхността му се бе успокоила и отразяваше звездите. Всичко изглеждаше толкова спокойно, че разказът на Казарада му се виждаше невъзможен. Дали това не бе някакъв номер? Може би вампирката и жрецът все пак бяха любовници, избягали от Града на Странните Удоволствия.

Тамарай обаче умееше да преценява думите на хората и смяташе, че Казарада не лъже. Нещо лошо се случваше в Иррхас-Аббат и дългите години на покой, обхванали света на Тарр след победата над отвратителните личове, врекли се в служба на Кракена, бяха приключили. Носеха се слухове, че орди от зли същества се стичат към Града на Странните Удоволствия и се вричат в служба на Черния крал, а кралствата на хората и джуджетата се готвеха за война, макар че поне засега набезите не само не бяха зачестили, ами бяха и намалели.

Затишие пред буря, помисли си Тамарай.

— Бързаш ли за някъде? — попита вампирката, след което продължи: — Знам, че на теб това ти е чуждо, но аз съм вярна на Рамакар. Той е моят бог. Заради него станах безсмъртна. И сега с него се случва нещо лошо. Искам да знам какво!

Тамарай не отговори веднага. Малцина знаеха това, което се канеше да сподели. Само жреците и благородниците от двата народа на елфите изучаваха историята на вида си и страшната му война от миналото.

— Преди елфите да се разединят и Рамакар да се отрече от брат си и майка си — започна той, — от звездите дошли същества, които твърдели, че са учители, които искат да дадат огъня на жителите на Тарр, да ги научат на щастието и мъдростта на безбрежните пространства отвъд небето.

— Великата раса? — предположи Казарада.

— Великата раса — кимна Тамарай, — макар това да е наше название. Самите те се наричали Ми-Го. Не изминало много време от появата им, когато станало ясно, че са дошли не като учители, а като завоеватели и в сърцата си не носят друго, освен желание за унищожение. Те били изчадия, вречени в служба на Кракена, демона от нищото, врага на всичко съществуващо. В службата си към него погубили далечния и противен свят, който ги е сътворил, и затова се насочили към нашия. С тях дошъл и самият Кракен, който нападнал етерните пространства на боговете. В битката си с него, Рамакар се покварил и самият той станал аватар на мрака.