Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
А старият войник, мрачен и отпаднал, с наведена глава и скръстени ръце слушаше утешенията на Гърбавото.
Когато Родин излезе от стаята, Адриана се приближи до войника и със свойствения й мек глас и сърдечно съчувствие му рече:
— Поради вашето тъй шумно влизане, не можах да ви попитам нещо, което живо ме интересува… Какво стана с раната ви?
— Благодаря, госпожице — каза Дагоберт, посъвзел се малко. — Не е сериозна, пък и нямам време да мисля за нея… Много ми е жал, че се показах толкова груб пред вас като изгоних тоя нещастник. Но когато видя такива хора, не мога да се стърпя, изведнъж кипва кръвта ми.
— Вярвайте ми, че осъдихте прибързано лицето, което се намираше тук преди малко.
— Прибързано, казвате… Та аз не познавам този човек от днес. Той беше заедно с предателя абат д’Егрини…
— Така е, но това не му пречи да бъде честен и добър.
— Той ли? — извика Дагоберт.
— Да, той. И сега се грижи само за едно, а то е да ви върне децата.
— Той?… — повтори Дагоберт, втренчен в Адриана, сякаш не искаше да вярва на ушите си. — Той да ми върне децата?
— Да. Може би по-скоро, отколкото си мислите.
— Госпожице, лъже ви. Този стар злодей ви лъже…
— Не — поклати глава Адриана с усмивка, — имам доказателства на неговата искреност. Първо, той стана причина да ме освободят от тази къща.
— Не може да бъде! — извика Дагоберт смаян.
— Това е цялата истина. И още нещо, което може да ви свърши работа — и Адриана му протегна малкото вързопче, което Родин й бе дал. — Тъй като не искаше повече да ви дразни, той ми остави това и каза: „Дайте го на този храбър войник, то ще бъде моето отмъщение.“
Дагоберт гледаше госпожица Кардовил смаяно и машинално разтваряше малкото вързопче. Когато го разтвори и позна сребърния си, почернял от годините кръст с избелялата и овехтяла черна лента, които му бяха откраднали в странноприемницата „Белия сокол“ извика с разтуптяно сърце:
— Кръстът ми! Моят кръст! — от възхищение и радост притисна сребърния кръст до побелелите си мустаци.
Адриана и Гърбавото се трогнаха дълбоко от умилението на войника, който внезапно се завтече към вратата, откъдето преди малко бе излязъл Родин и извика:
— Никой не може да направи повече за мен… Отговаряте ли и вие, госпожице за този добър човек, с когото се отнесох толкова зле и го обидих… Трябва да му се извиня, трябва да му поискам прошка.
Като каза това, Дагоберт бързо излезе от стаята, тичешком надзърна в съседните помещения и хукна по стълбите, настигайки Родин на последното стъпало.
— Господине — каза му войникът с глас, в който звучеше съжаление и побърза да го хване за ръката. — Трябва веднага да се качите горе.
— Добре ще бъде, уважаеми господине, най-сетне да решите какво точно искате — каза Родин добродушно. — Преди малко ми заповядвахте да си вървя, сега пък — да се върна. На кое от двете да се подчиня?
— Преди малко, господине, сгреших. А когато сгреша нещо, го поправям. Аз ви обидих и се отнесох зле с вас пред свидетели и искам пред свидетели да ви се извиня.
— Благодаря ви, но бързам. Много бързам…
— Не бива да бързате. Казвам ви да се качите горе, иначе… Иначе… — Дагоберт хвана ръката на йезуита и я стисна сърдечно. — Иначе, щастието, което ми дарихте като ми върнахте кръста ми, не ще бъде пълно.
— Щом е така скъпи приятелю, да се качим…
— И не само, че ми върнахте кръста, за който аз, защо да крия, плаках… — извика Дагоберт, — но госпожицата ми каза още, че благодарение на вас клетите ми дечица ще се върнат. Истина ли е, боже мой! Нима е истина?
— Не ставайте смешен — каза Родин и се усмихна хитро. — Успокойте се, стари дяволе, ще ви върнат двете ангелчета.
И йезуитът се заизкачва по стълбите.
— Днес ли ще ми ги върнат? — попита Дагоберт, хвана Родин за ръката и го задържа.
— Ех, скъпи приятелю — рече йезуитът, — кажете ми най-после, ще стоим ли, ще се качваме ли, ще слизаме ли? Не се сърдете, но ме карате да вървя като костенурка.
— Имате право, горе ще се обясним по-добре. Хайде, да вървим — рече Дагоберт.
След това войникът улови Родин под ръка и го въведе тържествуващ в стаята, в която Адриана и Гърбавото стояха все така изненадани от ненадейното изчезване на войника.
— Ето го. Ето го — извика Дагоберт, влизайки. — Успях да го настигна на изхода.