Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
— Тогава утре ще се видим. Ще ви очаквам с нетърпение, каза Адариана. — Позволете ми винаги да разчитам на вас, както и вие от днес можете да разчитате на мене. Ще трябва да бъдете снизходителен, защото предвиждам, че ще искам още много съвети, много услуги, а след като ви дължа толкова…
— Никога няма да ми бъдете длъжница, скъпа госпожице. Никога — каза Родин и след като се поклони на Адриана, бавно тръгна към вратата.
Тъкмо се канеше да излезе, когато пред него се изправи Дагоберт.
— Най-сетне, залових единия… — извика войникът и здраво хвана йезуита за яката.
II глава
Извинението
Когато госпожица Кардовил видя, че Дагоберт хваща Родин за шията грубо и здраво, пристъпи няколко крачки към войника и извика уплашено:
— За бога, господине… какво правите?
— Какво правя ли? — отговори троснато войникът, без да изпуска Родин и се обърна към Адриана, която не познаваше. — Възползувам се от случая да удуша един нещастник от бандата на предателя, ако не ми кажете къде са моите клети дечица.
— Ще ме удушите… — пресипнало промълви йезуитът, като се мъчеше да се отскубне от ръцете на войника.
— Къде са сирачетата, щом ги няма тук? Защо не ми отговарят? — извика Дагоберт гръмогласно.
— Помогнете ми! — на свой ред извика Родин.
— Ах! Ужасно! — прошепна Адриана и пребледняла, разтреперана, с умолително сключени ръце се обърна към Дагоберт:
— Милост, господине! Изслушайте ме! Чуйте го!
— Господин Дагоберт — намеси се Гърбавото и се втурна да възпре със слабите си ръце войника. — Това е госпожица Кардовил — посочи му тя Адриана. — Не вършете насилие пред нея! И преди всичко вие се лъжете…
Като чу името на госпожица Кардовил, благодетелката на сина му, войникът бързо се обърна към нея и пусна Родин, който почервенял от гняв и от задушаване побърза да оправи яката и вратовръзката си.
— Прощавайте, госпожице — каза Дагобер, като пристъпи към Адриана, която още беше бледа от страх. — Не знаех, че сте вие и неволно се подадох на гнева си при ненадейната среща с този човек.
— Боже мой, какво имате против този господин? — възкликна Адриана. — Да бяхте ме изслушали, щяхте да разберете…
— Прощавайте, че ви прекъсвам — каза войникът на Адриана с въздържан глас и се обърна към Родин, който бе възвърнал спокойствието си: — Благодарете на госпожицата и се махайте… Ако останете тука не отговарям за себе си.
— Само една дума ще ви кажа, уважаеми господине — поде Родин, — аз…
— Казвам ви, че не отговарям за себе си, ако останете тук — извика Дагобер и тропна с крак.
— Кажете поне защо се гневите на този човек… — попита Адриана — и преди всичко не вярвайте на външността, успокойте се и ни изслушайте…
— Как да се успокоя, госпожице, когато мисля само за едно — извика Дагоберт отчаяно… — Мисля само за пристигането на маршал Симон, който всеки момент ще бъде в Париж.
— Наистина ли? — учуди се Адриана.
И Родин също се изненада приятно.
— Снощи — продължи Дагоберт, — получих писмо от маршала. Слязъл е в Хавър. От три дни правя всичко възможно, за да ми върнат сирачетата, защото машинацията на тия нещастници не успя (и той посочи Родин със заплашителен поглед). А не ми ги дават… Пак кроят някое злодеяние. Какво ли още може да стане…
— Господине — каза Родин и се приближи до Дагоберт, — позволете ми да ви…
— Вървете си — извика Дагоберт, раздразнен от мисълта, че всеки момент маршалът може да пристигне в Париж. — Вървете си, защото ако не беше госпожицата, щях да си отмъстя поне на един от вас…
Родин се доближи до Адриана, посочи й Дагоберт с трогателно съжаление и рече на войника:
— Отивам си, господине, още повече, че се канех да изляза, когато вие влизахте.
После йезуитът пошушна на госпожица Кардовил.
— Горкият войник, от мъка не знае какво върши. Дори не може да ме изслуша. Обяснете му всичко, скъпа госпожице, вярвам, че ще му стане мъчно, че се е отнесъл така с мен. А, между другото — продължи Родин, като бръкна в джоба на редингота си и извади едно малко вързопче — моля ви дайте му това нещо… Това е моето малко отмъщение.
Поела малкото вързопче, Адриана гледаше йезуита смаяно. Но той вдигна показалец към устните си и на пръсти, заднишком, се оттегли към вратата, като посочи още веднъж Дагоберт със съжалителен поглед.