Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
След като спря коня си при струпалите се в кръг Тайст Андий, Уискиджак за първи път успя да огледа Анастер отблизо.
Без оръжие, покрит със синини и кръв, с извърнато на една страна лице, изглеждаше жалък, слаб и дребен.
„Но така става винаги с прекършените водачи. Все едно дали са крале, или пълководци, поражението ги смачква…“
И тогава видя лицето на младежа. Нещо беше изболо едното му око и кухината беше запълнена със съсирена тъмночервена кръв. Здравото око се извъртя и се спря на него. Напрегнато и същевременно — ужасяващо безжизнено; студен и същевременно нехаен поглед, любопитен и в същото време — дълбоко, неописуемо безразличен.
— Убиецът на майка ми — каза с безгрижен, весел едва ли не глас Анастер, килна глава и продължи да гледа малазанеца.
— Съжалявам за това, Първо чедо — отвърна хрипливо Уискиджак.
— Аз не. Тя беше луда. Пленница на самата себе си, обсебена от своите демони. Не беше сама в това проклятие, трябва да се признае.
— Вече не.
— Като чума е, нали? Все се разпространява. Поглъща живот. Точно затова най-накрая ще се провалите. Всички. Превръщате се в това, което унищожавате.
Тонът на Аномандър Рейк прозвуча стъписващо грубо.
— По-подходящи думи едва ли могат да излязат от устата на канибал. Как мислиш, какво трябва да направим с теб, Анастер? Хайде, бъди честен.
Младежът извърна едноокия си поглед към Господаря на Лунния къс. Последните остатъци на самообладание изведнъж се стопиха, той вдигна разтрепераната си ръка да покрие кървавата кухина на изваденото си око и лицето му стана още по-бяло.
— Убийте ме!
Рейк се намръщи.
— Корлат?
— Да, изгуби всякакъв контрол. В страха му виждам лице. Някой, когото не съм виждала досега…
Анастер се извърна рязко към нея.
— Млъкни! Не си видяла нищо!
— Мрак има в теб — отвърна спокойно тя. — Отровният братовчед на Куралд Галайн. Мракът на душата. Когато потръпнеш, дете, виждаме какво се крие в него.
— Лъжкиня! — изсъска той.
— Лице на войник — каза Аномандър Рейк. И бавно се обърна на запад. — От града. От Капустан. — Извърна се отново към Анастер. — Все още е там, нали? Изглежда, си се сдобил със своя личен отмъстител, смъртни. Някой, който обещава нещо повече от смърт, нещо много по-ужасно. Интересно.
— Вие не разбирате! Той е Итковиан! Щит-наковалня! Иска душата ми! Моля ви, убийте ме!
От съюзените редици бяха дошли Дужек и Каладън Бруд, а с тях — Каллор и Артантос. Седяха на конете си и слушаха мълчаливо.
— Може и да го направим — отвърна след малко Господарят на Лунния къс. — След време. Но засега ще те отведем с нас в Капустан.
— Не! Моля ви! Убийте ме сега!!!
— Точно в твоята лудост не виждам повод за оправдание, дете — каза Аномандър Рейк. — Никаква причина за милост. Все още не. Може би, след като се срещнем с този… Итковиан… който толкова те ужасява, ще отсъдим друго и ще ти отсъдим бърз край. Ти си наш пленник и това е наше право. — Обърна се към Бруд и другите. — Приема ли се?
— Да — изръмжа Дужек, с очи, вперени в Уискиджак.
— Съгласен — отвърна Бруд.
Анастер направи отчаян опит да измъкне камата на стоящия до него Тайст Андий, но беше спрян без никакво усилие. Тогава младежът рухна на колене, заплака и крехкото му тяло се разтърси от хлиповете.
— Отведете го — каза Аномандър Рейк. — Това не е представление.
Беше ясно за всички.
Уискиджак смуши коня и отиде при Дужек.
Старецът кимна за поздрав и промърмори:
— Адски жалко беше.
— Да.
— Отдалече изглеждаше…
— Изглеждаше зле, Върховен юмрук. Защото си беше зле.
— Разбери ме, Уискиджак. Разбирам твоята… твоята проява на милост. Мечът на Рейк… Но по дяволите, не можеше ли да се изчака?
Обяснения, солидни оправдания загъмжаха в главата на Уискиджак, но той отвърна само с:
— Не.
— Екзекуциите изискват процедури…
— Тогава ме разжалвайте, сър.
Дужек извърна очи и въздъхна.
— Не това имах предвид, Уискиджак. Знам много добре смисъла на тези процедури — истинската причина да съществуват, преди всичко. Споделянето на необходими, но брутални действия…
— Смалява личната цена, да — отвърна тихо Уискиджак. — Аномандър Рейк лесно можеше да добави тези няколко души към легендарния си списък. Но аз му ги отнех. Смалих личната му цена. Жалко усилие, вярно. Усилие, за което той не ме помоли. Но все едно. Свършено е. Случаят е приключил.
— Съвсем не е приключил — процеди през зъби Дужек. — Аз съм ти приятел…