Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Майко… — Тя вдигна двете кутии, въртейки ги насам-натам, сякаш с това искаше да каже: „Виж ги какви са хубави.“
— Остави ги, отдето си ги взела…
Погледът на Рути стана трагичен. Бащата рече:
— Та те струват само по пет цента. Децата днес работиха добре.
— Ами тогава… — Очите на Рути почнаха да пламтят от възторг. — Бива.
Рути се завтече към вратата. Но още нестигнала дотам, тя хвана Уинфийлд за ръка и го измъкна навън в мрака.
Чичо Джон попипа едни платнени ръкавици, с жълта кожа от долната им страна, премери ги, свали ги и ги остави. После лека-полека той се премести към онази част от тезгяха, зад която бяха наредени спиртните напитки, и почна с интерес да чете етикетите им. Майката забеляза това.
— Татко — каза тя и кимна нататък.
Бащата бавно се приближи до чичо Джон.
— Какво, Джон, пак ли те тегли насам?
— Не.
— Потърпи до края на беритбата — рече бащата. — Тогава така ще се напиеш, че и дяволите ще ти завидят.
— Не ми се ще — каза чичо Джон. — Работя много, спя добре. Сънищата не ме мъчат.
— Защо тогава окото ти е все в бутилките?
— Ами, дори не ги забелязвам. Чудна работа! Иска ми се да си накупя какво ли не. И в същото време сякаш нищо не ми трябва. Да кажем, ей тази самобръсначка. Или пък онези ръкавици. Страшно евтини.
— Нали не можеш да береш с тях памук… — забеляза бащата.
— Знам. Самобръсначката също не ми трябва. Но тук всичко тъй те примамва, че и да ти трябва, и да не ти трябва, ще си го купиш.
Майката им извика:
— Хайде да си вървим. Накупих всичко. — Чантата й беше пълна.
Чичо Джон и бащата взеха по нещо, за да й помогнат.
Рути и Уинфийлд чакаха до вратата с възторжени очи, натъпкали устата си с бисквити, така че и двете им бузи се бяха издули.
— Сега няма да могат да вечерят — каза майката.
Към лагера се стичаше народ. В палатките запалиха фенерите. От кюнците на печките заизлиза дим. Джоудови се изкачиха по стълбичката и минаха в тяхната половина. Роуз от Шарън седеше на един сандък до печката. Тя я запали и чугунената печка се нагорещи до червено.
— Купихте ли мляко? — попита тя.
— Да. Ето го.
— Дайте ми го. От отзарана не съм пила.
— Тя мисли, че това е като лекарство.
— Така ми каза сестрата.
— Приготви ли картофите?
— Да, обелих ги.
— Трябва да ги опържим — каза майката. — Купих пържоли. Нарежи картофите и ги сложи в новия тиган. Сложи и малко лук. Мъже, вървете да се измиете и ми донесете кофа вода. А къде са Рути и Уинфийлд? И те трябва да се измият. Взехме им бисквити — рече майката на Роуз от Шарън. — По една голяма кутия.
Мъжете тръгнаха да се мият на рекичката. Роуз от Шарън наряза картофите в новия тиган и застанала до печката, обръщаше парченцата с върха на един нож.
Някой отметна силно края на брезентовата завеса. И зад нея се показа пълно, потно лице.
— Е, как са днес работите, мисис Джоуд?
Майката се обърна.
— Мисис Уейнрайт! Добър вечер. Добре. Три долара и половина. Дори малко повече — три долара и петдесет и седем цента.
— А ние изкарахме четири долара.
— Защо не — отвърна майката. — Вие сте повече хора.
— Да. Джоунас е вече голямо момче. Охо-о-о, какво виждам — пържоли!
Уинфийлд се шмугна през вратата.
— Майко!
— Почакай малко. Да, нашите обичат пържоли.
— А аз пък пържа бекон — каза мисис Уейнрайт. — Усещате ли миризмата му?
— Не. В картофите ми има лук — убива всяка друга миризма.
— Олеле, изгоря беконът! — извика мисис Уейнрайт и главата й изчезна зад завесата.
— Майко — повтори Уинфийлд.
— Какво искаш? Да не си преял с бисквити?
— Майко… Рути всичко издрънка.
— Какво издрънка?
— За Том.
Майката широко отвори очи.
— Издрънка ли? — Тя коленичи пред детето. — Уинфийлд… на кого каза тя?
Уинфийлд се смути. Той се дръпна назад.
— Тя издрънка малко, не всичко.
— Уинфийлд! Кажи, кому каза тя това?
— Тя… тя не изяде веднага бисквитите си, а си остави малко — както прави винаги. После почна да яде бавно от тях и да ме дразни: „Сигурно те е яд, че нищо не ти остана, а?“
— Уинфийлд! — викна майката. — Ще ми кажеш ли най-после каквото те питам? — Тя неспокойно се обърна към завесата. — Розашарн, иди да поприказваш с мисис Уейнрайт, та да не подслушва.