Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
Гъстият лабиринт от улички скоро отстъпи място на широки булеварди и паркове, също така осеяни с трупове. Тук преобладаваха чернодрешковците, плюс няколко роби, вероятно посечени, докато са се грижели за тревата или са полирали бронзовите статуи. От арисаите обаче нямаше и следа. На стотина метра по-нататък улиците изчезваха съвсем и видяха арената.
Плавно извитите червено-златни трибуни блестяха ярко на слънцето. Отвътре долиташе силна шумотевица, хиляди гласове, крещящи хвалебствия, без съмнение към някакво ужасно зрелище, устроено от императрицата. „Блеят като овце, докато градът им гине“, помисли си Френтис, неспособен да потисне горчивата мисъл, че тези хора не заслужават кръвта, която се пролива заради тях.
— Никакви стражи — докладва Иллиан. — Доколкото можем да определим, е напълно незащитена.
Френтис погледна към Плетача и за първи път видя тревожна бръчка на челото му, даже устните му потръпваха от страх. „Доведи лечителя…“
— Не си длъжен да го правиш — каза му Френтис. — Остани тук с политаите. Ще ти пратя вест, когато е безопасно.
Плетача се обърна към него и дори успя да се усмихне.
— Не вярвам, че днес има някакво безопасно място, братко.
Френтис кимна, излезе отпред и се обърна да заговори на всички. Откри, че гласът му е дрезгав и трябва да изстисква думите насила.
— Всички вие направихте повече, отколкото бих могъл да искам. Чакайте тук, ние с Плетача ще продължим сами.
Нямаше отговор, нито пък израженията им се промениха, когато всички като един направиха крачка напред.
— Не знам какво ни чака там вътре — каза им той и долови отчаяната нотка в гласа си. — Но знам, че много от нас няма да го преживеят…
— Губиш си времето, братко — каза Греблото. До него Иллиан вдигна арбалета си и срещна погледа му с очакване.
Той се обърна пак към арената. Отвътре отекна нов рев. Ако се съдеше по силата и продължителността му, май зрелището на императрицата беше достигнало някаква кулминация.
— Целта ни е да спасим лейди Рева и да убием императрицата! — каза той, вдигна меча си и се затича напред. — Не я щадете, защото тя няма да пощади вас!
10.
Вейлин
„Звезди.“ Той премигна, за да прогони онова, което знаеше, че е илюзия, но те останаха, блестящи и ярки. И бяха толкова много, повече, отколкото би могъл да преброи. Някои бяха по-ярки, толкова ярки, че сякаш затъмняваха тези около тях. Няколко бяха тъмни, трепкаха от червено в черно. И всички се движеха като миниатюрни мравки върху необятно тъмно одеяло от зелено и синьо. „Не са звезди — осъзна той. — Хора са.“
— Вейлин. — Тя беше там, рееше се наблизо в нощното небе, защото сега той видя, че летят високо над земята. Можеше само да се взира в нея, думите бяха заседнали в гърлото му, скръбта и благодарността му се сляха в едно и го накараха да потрепери. Тя се усмихна, доплува по-наблизо и ръцете ѝ посегнаха за неговите. — Исках да ти покажа — каза тя. — Исках да видиш каквото виждам аз.
— Аз… — изломоти той и стисна ръцете ѝ. — Никога не бих…
Тя се отпусна в прегръдката му, топлината ѝ беше чудесна и прогони чувството му за вина.
— Всички избори си бяха мои. — Тя притисна чело към неговото, после се отдръпна, обърна се и посочи към осеяната със звезди земя под тях. — Виж — каза, — светът, какъвто беше, ще се промени завинаги.
Той хвана ръката ѝ, докато се спускаха надолу към земя с очертания, в които той разпозна Обединеното кралство. Спряха над гъст куп звезди в центъра на онова, което един ден щеше да стане известно като Разрушения град, и звездите се превърнаха в трептящи човешки фигури, когато се спуснаха по-ниско. По средата на групата стояха две фигури, в близост до нещо толкова тъмно, че сякаш поглъщаше всяка светлина. На Вейлин му трябваше миг, за да разпознае умалената му форма. „Черният камък.“
Една от фигурите до камъка се различаваше от другите по трепкането на светлината си — в една секунда лумваше ярко, а в следващата ставаше тъмночервена. Поради трептенето беше трудно да се различат чертите ѝ, но у Вейлин остана впечатлението за висок мъж с брада. „Съюзника.“
Мъжът до Съюзника беше по-нисък и ако се съдеше по прегърбените му рамене, много по-стар. За разлика от Съюзника, светлината му беше постоянна и ярка, в топъл оттенък на синьото. Вейлин гледаше как Съюзника сложи ръка на рамото на по-стария мъж в почтително уверение, а после се отдръпна. По-старият остана за момент неподвижен, свел глава, сякаш събираше сили, и светлината му помръкна леко, после направи крачка напред и докосна пълната пустота на черния камък.