Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
— Трябва да намерим друга конюшня — каза той на Френтис и изпъшка, когато острието излезе от трупа.
— Разбира се, инструкторе. — Френтис приклекна, опря рамо в тялото на коня и натисна, докато инструкторът успя да измъкне крака си. От това как беше изкривен и смазан ставаше ясно, че Ренсиал няма да язди скоро, нито пък да върви.
— Червени братко! — извика Лекран.
Френтис вдигна глава и видя, че са обкръжени от арисаи — от околните къщи се бяха появили още и сякаш всички се взираха в него със смесица от очарование и радост. От покривите продължаваха да се сипят стрели, но на арисаите като че ли не им пукаше — почти не поглеждаха как другарите им до тях падат. „Аз ги притеглям — осъзна той, забелязвайки нещо повече в очите им. — Лудост. Тя ги е освободила и всички те жадуват за радостта да убият баща си.“
— Това може да свърши тук! — извика им той и отиде да застане в кръга от политаи. — Виждам, че тя ви е освободила. Сега се освободете и вие. Отхвърлете лудостта си.
Те, разбира се, му се изсмяха. Вълна от сърдечен смях се понесе през редиците им, някои продължаваха да се смеят, докато стрелите ги покосяваха.
— Както искате — въздъхна Френтис и надигна меча си. — Тогава елате да си получите лекарството!
Нов звук си проби път през смеха им, тихо бучене, което отекна от съседните улици и скоро се извиси до рев — рева на множество разярени мъже.
Мелденейците се изляха от всяка уличка и проход и се врязаха със святкащи саби в червеното множество. Арисаите се биеха, за което и бяха създадени, убиваха с щастлива невъздържаност, но въпреки всичките си умения и свирепост не можеха да спрат вълната пирати, която ги заля: островчетата червено бяха погълнати и удавени за броени мигове. Мелденейците закрещяха победно към небето, надигнали саби и отметнали глави в див триумф.
— Доста се забавиха — промърмори Лекран, когато клането стихна.
Френтис се обърна и видя Плетача да стои над инструктор Ренсиал и да оглежда критично крака му.
— Можеш ли да му помогнеш? — попита го Френтис.
— Съжалявам, братко. — Лечителят поклати глава с гримаса, после вдигна очи към гигантската извита сграда, която се издигаше над покривите на запад. — Имам чувството, че скоро ще се нуждая от всичките си сили.
Френтис остави инструктор Ренсиал на грижите на мелденейците, повечето от които изглеждаха доволни да останат и да оплячкосат множеството празни къщи, глухи за молбите да се включат в похода към арената. Не виждаше и следа от флотски лорд Елл-Нурин, нито от някой друг мелденеец с ранг по-висок от втори помощник, затова беше принуден да ги остави с плячката им и да продължи нататък. След няколко улици намериха Трийсет и четири да шие една рана на ръката на Греблото. Десетината оцелели от ротата на новоназначения капитан се бяха скупчили около тях, а наоколо лежаха труповете на трийсетина арисаи.
— Не можеш ли да изкараш и една битка без рана? — попита Иллиан Греблото. Язвителният ѝ тон бе донякъде смекчен от начина, по който го погали нежно по рошавата глава.
— Аз си харесвам сувенирите — отвърна той и скръцна със зъби, докато Трийсет и четири връзваше конеца. Вдигна извинителен поглед към Френтис и кимна към нещо наблизо. — Съжалявам, братко.
Боец лежеше на хълбок, а Чернозъбка скимтеше и побутваше главата му с муцуна. В гърдите му беше забит къс меч, а един арисай се бе свлякъл мъртъв до близката стена със сдъвкано лице.
— Не можем да се бавим — каза Френтис и огледа изтощените бледи лица на присъстващите. Бяха може би една трета от хората, последвали го от Нова Кетия. „Толкова много загубени, докато спасяват онези, които са ги поробили“, зачуди се той и потисна смесицата от скръб и възхищение, която заплашваше да навлажни очите му.
— Капитане — каза той на Греблото, — строй хората си в ариергард. Сестро, вземи стрелците и разузнайте подходите към арената.
— Със сигурност не може да са останали още след това — каза сестра Мериал. Бледността ѝ се бе разсеяла малко, макар че червените петна около очите и носа ѝ говореха, че се опитва да прикрие изтощението си.
— Същото си мислехме и в Ескетия — отвърна той. — Стой до мен и не използвай повече дарбата си, освен при крайна необходимост.