Тревожна кръв [bg]

Като примигваше на ярката светлина, Робин посегна отново към пакетчето с лед.

– Страйк ме удари. Без да иска.

– Леле боже – рече Баркли. – Не ща да виждам какво ще е, ако го направи нарочно. Как се случи?

– Лицето ми се изпречи пред лакътя му – отвърна Робин.

– Аха. – Баркли лакомо огледа почти празните кутии от къри. – И това какво е? Компенсация?

– Именно – кимна Робин.

– Затова ли никой от вас не си отговаря на телефона през пос­ледните три часа?

– По дяволите, извинявай, Сам.

Робин извади телефона си и го погледна. Имаше петнайсет неотговорени повиквания от Баркли, откакто беше изключила звука при обаждането на майка ѝ в Американския бар. Беше доволна да види, че е пропуснала две съобщения от Морис, към едното от които май имаше прикачена снимка.

– Имаш преувеличено чувство за дълг, за да дойдеш лично – подхвърли леко пияният Страйк.

Не беше много сигурен дали да се радва, или да се дразни, че Баркли ги бе прекъснал, но в крайна сметка реши, че раздразнението надделява.

– Жената ще нощува с хлапето у майка си – каза Баркли. – Та реших лично да донеса добрата новина.

Той си взе една от тънките питки и приседна на облегалката на канапето, в другия край на което седеше Страйк.

– Открих какво дири ШХ в Стоук Нюингтън. Изцяло благодарение на Робин. Готов ли си за това?

– Какво? – недоумяващо прехвърли поглед Страйк от Баркли към Робин. – Кога...?

– По-рано – отвърна Робин, – преди да се срещна с теб.

– Натиснах звънеца – подхвана Баркли – и обясних, че идвам с препоръка от ШХ и се чудя дали тя би ми помогнала. Тя не ми повярва. Трябваше да пъхна крак през прага, та да ѝ попреча да затръшне вратата. Тогава тя сподели как ШХ ѝ казал, че някакъв шотландец го отказал да скача от Тауър Бридж преди два дни. Прецених, че е време за съкращаване на загубите, и отвърнах, че съм бил аз. Че съм приятел, знам какво се върши там и че ще говори с мен, ако я е грижа за клиента ѝ. Тъй че тя ме пусна да вляза.