Падналите богове

— Прекрасна е — каза той.

— И е много необичайна — нямам друг такъв накит.

— Не — отвърна Данло. — Почти съм сигурен, че нямаш. Тези перли са редки.

— Ти ли си ми я подарил? — попита Тамара.

Без да изчака отговора му, тя отвори пръстите на ръката му и пусна перлата по средата на линията на сърцето му. Странно, беше по-тежка, отколкото си спомняше той.

— Аз съм само калфа — каза Данло. — Как бих могъл да си позволя такъв подарък?

— Не зная.

— Никога не съм я виждал.

— О, извинявай тогава. — Тамара се загледа в перлата, докосна връвта, усукана от косми.

После погледна дългата му буйна коса, която стигаше чак до плещите му.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Прекрасна е — каза Тамара. — Носех я, когато започнах да забравям, там, в катедралата. Не можех да си спомня кой ми я е подарил.

Данло вдигна поглед към тъмните й влажни очи. И там, по средата на зениците й, видя две мънички отражения на перлата.

— Може би някой ден… ще си спомниш.

— Може би — отвърна тя.

Внезапно Данло затвори пръсти в юмрук около перлата. Стисна малката твърда сълза от седеф и усети твърдостта й. После протегна ръце и пак окачи перлата на шията й.

— Щом я харесващ, трябва да я задържиш. Тамара кимна, после го погледна. — Трябва да повикам послушничката — тя ще ти покаже пътя.

— Струва ми се, че си го спомням. — Няма да е прилично — възрази тя. — В дома на Майката никой не отива сам до вратата. — Тогава защо ти не ме придружиш?

— Чудесно.

Тъй като във външния коридор беше студено, Тамара отиде да си вземе връхна дреха. Докато обличаше ухаещата на мускус нова кожа, Данло сведе глава и за последен път погледна масичката за чай. Разпери пръсти и притисна дланта си към студената й повърхност. Тя остана мъртва и черна, лишена от какъвто и да било цвят. После Тамара му каза, че е готова, и той не можеше да си представи че никога повече няма да я види. Внезапно цялата маса се стопли и се обагри в бледозлатисто.