Падналите богове

— Тамара — каза той, — няма нужда да е така.

Като се движеше много предпазливо, за да не докосне масичката, тя отново седна на стола си и се опита да му се усмихне.

— Каквото станало, станало. Миналото не може да се промени.

— Не, но аз мога да си го спомням.

— Навярно щеше да е по-добре, ако не можеше.

— Не, точно обратното — отвърна той.

Тя, изглежда, бе видяла блясък на надежда в очите му, защото попита:

— Какво искаш да кажеш?

Една от ирониите на съществуванието е, че всяко човешко същество веднъж в живота си мисли за нещо, което преди е било немислимо. Някой ден всеки от нас прави тъкмо онова, което никога не е смятал за възможно. Данло стоеше, притиснал кокалчетата на ръката си към устните си, и изгаряше от отчаяни мечти.

— Възможно е да има начин да възстановим спомените ти — мислила ли си за това?

— Не, не искам да храня лъжливи надежди — отвърна Тамара.

— Всяка дума, която си ми казвала — продължи Данло, — температурата на кожата ти всеки път, когато съм те докосвал… не мога да забравя всичко това. Би трябвало да е възможно да копираме тези спомени в компютър. И после да направим впечатване. Познавам една жена, впечатничка, която ми помогна след пристигането ми в Никогея. Тя би могла да помогне и на теб. Тамара недоверчиво го погледна и поклати глава.