Бесове

Венцел Райчев

Бележки към „Бесове“

През април 1867 година Ф. М. Достоевски заминава заедно с жена си (Анна Григориевна Сниткина) в чужбина, където прекарва до юли 1871 година (Германия, Швейцария, Италия и пак Германия — Дрезден). Цялата втора половина на този период, от декември 1869 година нататък, е посветена на работата му над „Бесове“. За начална точка може да се смята планът на замисления (но ненаписан) от него роман „Завист“, където са набелязани някои от основните герои на „Бесове“ (княз А. Б. — Ставрогин, Учителя — Шатов, майката на княза — Варвара Петровна, Възпитаницата — Даша, Красавицата — Лиза Тушина, и др.). Част от тези персонажи на свой ред са минали в „Завист“ от други, проектирани през този период, но също тъй ненаписани произведения.

Непосредствен подтик да пристъпи към създаването на „Бесове“, изоставяйки дори капиталния си замисъл — „Житието на Великия грешник“, дава на Достоевски извършеното в Москва от групата на нихилиста Сергей Нечаев политическо убийство и последвалият шумен процес — първият публичен политически процес в Русия.

Сергей Нечаев (1847–1882) е руски революционер, анархист, ученик на Михаил Бакунин. През 1869 година емигрира в Швейцария; същата година отново се връща в Русия, където организира тайната нихилистична организация „Народна разправа“. Дейността му се развива главно в Москва, където създава няколко „петорки“, предимно студенти от Петровската земеделска академия. Диктаторските методи на Нечаев довеждат до остри спорове между него и студента Н. И. Иванов. Тогава Нечаев, заедно с останалите членове на „петорката“ — П. Г. Успенски, А. К. Кузнецов, И. Г. Прижов и Н. Н. Николаев, организира и извършва убийството на Иванов (21 ноември 1869 година). Убийството бързо се разкрива. Нечаев успява да избяга в Швейцария, но другарите му са арестувани заедно с още 150 души. Следствието и последвалият процес продължават до края на септември 1871 година. (Тъй че Достоевски има възможност да следи хода на процеса на самото място.) 34 души са осъдени на каторга и различни срокове затвор. През 1872 година швейцарските власти залавят Нечаев и го предават на руското правителство. Съдът го осъжда на 20 години каторга. Хвърлят го в Петропавловската крепост, където умира. Сергей Нечаев е изключително смел и мъжествен човек, фанатично предан на революционното дело. Така например той отказва да се възползва от плана на „Народна воля“ за неговото освобождаване (1880 година), за да не отвлича вниманието на организацията от главното — подготовката за покушението срещу император Александър II (1881 година). Методите на Нечаев обаче са недопустими за революционера и нанасят голяма вреда на революционното движение. Още по време на процеса повечето от подсъдимите решително ги осъждат. Маркс и Енгелс заклеймяват нечаевщината като „апология на политическото убийство“, като „образец на казармен комунизъм“. Дори Михаил Бакунин осъжда своя адепт, предлагайки му „да обърне внимание на нравствената страна на въпроса“, за да се измъкне от „тинята“. Нечаевщината действително е печално отклонение от етичните норми на руското революционно движение и по определението на Енгелс представлява „мръсната — и безспорно крайно мръсната — страна на руското движение“ (т. 18, с. 412, 521); тя е плод на незрелостта на това движение в условията на самодържавието.