Бесове

В края на 1869 година Достоевски действително замисля „Бесове“ като обвинителен акт срещу нихилистите и западниците. Твърди се, че впоследствие „обвинителният акт“ се е съединил с романа, прераснал е в роман. Според нас един обвинителен акт може да прерасне само в присъда. А Достоевски не може да пише нито обвинителни актове, нито присъди. И ето че след близо година мъчителни терзания, след като унищожава пял един вариант, през октомври 1870 година той съобщава на Страхов, че най-после е намерил новия, „истинския герой на романа“. Този нов, истински герой е всъщност все същият, единственият истински герой на Достоевски — Обикновеният грешник, човекът, който непрекъснато се мята между нравственото падение и нравствените висоти, непрекъснато търсейки у себе си сили за нравствено обновление, за духовно прераждане, който непрекъснато търси истината, не я намира и пак я търси. Това са Расколников и Свидригайлов, Рогожин и Мишкин, Версилов, Иван Карамазов. В „Бесове“ този герой се нарича Ставрогин.

Остава да кажем, че идеята на двете линии в романа, за неговата вътрешна противоречивост, се основава до голяма степен на методологично недоразумение или недобросъвестност. Случайно или преднамерено често пъти се смесват намеренията на Достоевски с резултата, творбата — с процеса на създаването й. Декларациите и изказванията на Достоевски през един или друг етап от създаването на романа, колебанията и съмненията на твореца, пътят, който е извървял, отразени в подготвителните материали, в бележките му и черновите му, често се разглеждат едва ли не като някакъв код за дешифриране на художествения образ, на идеята в романа. Но нали е известно разстоянието между намерението, идеята и тяхното художествено въплъщение; нали е известно колко субективен и неточен е Достоевски в оценките за себе си и за своите произведения както преди, така и след създаването им; нали най-сетне всеки образ, всяка идея (колкото и точно да са зададени от автора в предварителните бележки) придобиват нов оттенък и дори съвсем нов, че и противоположен смисъл и съдържание, когато се вплетат в тъканта на произведението; нали дори думата, поставена до някоя друга дума, звучи различно и значи нещо по-друго. (За мен като преводач беше мъка и удоволствие да усещам тези вибрации на „думата в съседство“. Впрочем за удоволствието мога да гарантирам, а за резултата ще отсъдят други.) Разбира се, крайно интересно е да се поразшеташ из творческата лаборатория на гениалния писател. Но едва ли е коректно извлеченото оттам да се използва за подплата на художествения резултат, да се наслагва отгоре му, че понякога дори едното да се подменя с другото. За съжаление подобни манипулации се срещат и в съвременната достоевистика.