Гай-джин
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Библиотека 48
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Гай-джин». Краткое содержание книги:
— Да, господарю.
Военачалникът сипаничав мъж на около тридесетина години, надникна в магазина.
— Къде е другият?
— Господарю?
— Другият човек. Японецът, когото гай-джин преследваха и се вмъкна тук? — попита той раздразнено. — Побързай!
Ашигари се поклони учтиво:
— Толкова съжалявам, господарю, тук нямаше никой друг.
— Аз ясно видях как се втурна вътре — носеше, мечове. — Той се обърна към хората си: — Кой го видя? — Те го изгледаха притеснени и поклатиха глави. Лицето му почервеня. — Претърсете магазина незабавно!
Претърсването приключи и откриха само семейството на шоя и прислужниците, които коленичиха, поклониха се и останаха на колене. Отричаха да са видели някого. За миг настана тишина. После Тайърър и Макфей онемяха, като видяха, че военачалникът се разяри и им закрещя яростно.
Ашигари и всичките воини стояха мирно, неподвижни и търпеливи, селяните — на колене, с глави до земята, разтреперани под острите думи. Без предупреждение той пристъпи към ашигари и го перна с опакото на ръката си през лицето. Мъжът понасяше до немай-къде невъзмутимо сипещите се удари и ругатни. Военачалникът изкрещя команда, шоя незабавно скокна и не трепна, докато обезумелият офицер го блъскаше също толкова жестоко по лицето, а жените и децата се опитваха да не трепнат при всеки удар, напълно неподвижни.
Както внезапно започна побоят, така внезапно спря. И двамата се поклониха ниско, лицата им бяха на резки. Шоя отново коленичи. Военачалникът отговори с официален поклон, сякаш нищо не бе станало. Хората му се подредиха и той ги поведе към Северната порта, все едно че всичко бе наред. Тайърър и Макфей слисани ги изпроводиха с очи. След малко според правилата шоя стана, жените и децата влязоха в къщата, а той се зае да наглежда ремонта на стената. Селото се захвана с ежедневната си работа.
— За какво, по дяволите, беше всичко това? — попита Макфей.
— Не зная — отвърна Тайърър; и двамата бяха сащисани от бруталността на офицера и безучастността на потърпевшите. — Улових само някоя и друга дума оттук-оттам — май имаше нещо общо с Накама. Те всички твърдяха, че въобще не са го виждали.
— Невъзможно — аз самият го видях да влиза в тази колиба. — Макфей попи челото си; — Освен това защо търпяха този негодник? Той беше обезумял; И погледни ги сега, държат се, сякаш нищо не се е случило. Защо?
— Не зная — може би Накама ще ни обясни вдигна рамене Тайърър. — Ще ти кажа едно, проклет да съм, но не ми се ще да им падна в ръцете. За нищо на света.
— Здравей, Анжел. Как си?
— Здравей, скъпи. Ами… много по-добре, благодаря ти. — Анжелик се усмихна изнурено, когато Струан влезе и затвори вратата. Тя лежеше подпряна на възглавниците в спалнята си във Френската легация, късното следобедно слънце приятно грееше през прозореца и открояваше сянката на часовия, поставен отвън за постоянно.
В ранните утринни часове, когато Струан се бе втурнал — куцукайки — при нея, тя беше устояла на неговите увещания да се премести, владееше се достатъчно, за да помни, че трябва да остане тук — вечерта Андре Понсен щеше да донесе лекарството, което да я избави от нещастието. „Не, не от нещастието, да, от него — щеше й се да крещи. — Андре ще ме освободи от нещастието, което нося и което причиних.“
— О, mon Dieu, Малкълм, добре съм и не искам да се местя!
— Моля те, не плачи, скъпа моя, моля те.
— Тогава остави ме, така ми е добре, Малкълм, аз съм в пълна безопасност, винаги съм била в безопасност, а д-р Бабкот ми даде нещо, което да спре треперенето ми, нали, докторе?
— Точно така, Малкълм — бе казал Бабкот, — и, моля те, не се безпокой. Анжелик е много добре. Ще й мине като на кутре, когато се събуди. По-добре да не я местим. Няма за какво да се тревожиш.
— Ама страшно ми се иска!
— Може би тази вечер ще я преместим, об…
— Не — изхлипа тя, сълзите й се лееха, — не тази вечер, може би утре.
„Благодаря на Бога за сълзите“ — помисли си тя отново докато наблюдаваше как Малкълм се изправи с усилие над леглото й. Сълзите, това изпратено от небесата оръжие срещу мъжете, се смяташе за слабост, а беше могъщ закрилник. Усмихваше й се чудесно, но девойката забеляза тъмните кръгове под очите му, което изглеждаше странно, и някакво изражение на досада.