Дан на Хрътките

— Трябваше да тръгнат срещу Имасс — каза Каллор. — Трябваше да унищожат онази напаст.

„Може би. Но аз говорех за една по-ранна война — войната, която унищожи Джагът много преди да дойдат Т’лан Имасс. Войната, която разби единството им, която превърна живота им в изтощително бягство от един неумолим враг — да, много преди и много след Т’лан Имасс.“

Каллор се замисли за миг над това, после изсумтя и призна:

— Не съм добре запознат с историята на Джагът. Що за война е било това? С К’Чаин Че’Малле? С Форкрул Ассаил? — Примижа към дракона. — Или може би с вас, Елейнт?

В гласа на дракона имаше тъга:

„Не. Сред нас имаше някои, които избрахме да се включим в тази война, да се сражаваме редом с армиите на Джагът…“

— Армии? Армии на Джагът?

„Да. Цял народ събран, войнство с несъкрушима воля. Безчет легиони. Знамето им беше ярост, бойният им вик — неправда. Когато тръгнаха в марш и мечове удряха в щитове, самото време получи своята мяра, сто милиона сърца наточено желязо. Дори ти, Върховни кралю, не би могъл да си представиш такава гледка — твоята империя не беше нищо повече от мимолетен вихър пред тази страховита буря.“

Този път Каллор нямаше какво да отвърне. Никакъв язвителен коментар, никаква презрителна насмешка. Видя в ума си сцената, описана от дракона, и онемя. Да можеше да е свидетел на такова нещо!

Драконът сякаш усети възхитата му.

„Да, Върховни кралю. Когато ти сътвори своята империя, беше върху прахта на онова време, на онзи величав двубой, онзи най-дързък щурм. Сражавахме се. Отказахме да отстъпим. Провалихме се. Паднахме. Толкова много паднаха от нас — трябваше ли да повярваме, че ще е друго? Трябваше ли да държим на вярата си в праведността на нашата кауза, макар и да бяхме убедени, че сме обречени?“

Каллор се взря безмълвно в дракона. Чаят в котлето бавно изстиваше. Можеше почти да чуе ехото от десетки, от стотици милиони, умиращи на една равнина, толкова необятна, че дори хоризонтите не можеха да я обхванат. Виждаше пламъци, реки от кръв, небе, изпълнено с пепел. В сътворението на този образ трябваше само да извлече от собствената си пламенна страст към разрушение и да го умножи хилядократно. Представата отне дъха му, изтръгна го от дробовете му и изпълни гърдите му с болка.

— Какво… — промълви той. — Кой? Кой враг е могъл да помете такава сила?

„Плачи за Джагът, Върховни кралю, когато най-сетне седнеш на онзи трон. Скърби за веригите, които оковават целия живот, които никога не ще можеш да разкъсаш. Плачи за мен и за моите паднали събратя — които не се поколебахме да се съюзим с тях във война, която не можеше да бъде спечелена. Знай вечно в душата си, Каллор Ейдеран, че Джагът се биха във война, която никой друг не би се осмелил да поведе.“

— Елейнт…

„Мисли за тях. Мисли за тях, Върховни кралю. За жертвата, която те направиха заради всички нас. Мисли за Джагът и за една невъзможна победа, спечелена в сърцевината на поражението. Мисли, и тогава ще разбереш всичко, което предстои. Може би тогава единствено ти ще знаеш достатъчно, за да почиташ паметта им, жертвата, която направиха за всички нас.“