Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
Намери до постелята си сандък от кедър със свои дрехи, тъй че смъкна оцапаното от пътя облекло, в което беше спала, и си облече най-предизвикателната рокля, тънки коприни, които покриваха всичко, без нищо да скриват. Принц Доран можеше да се държи с нея като с дете, но тя нямаше да се облече като дете. Знаеше, че такова облекло ще смути баща й, когато дойдеше да я укори за бягството с Мирцела. Разчиташе на това. „Ако трябва да пълзя и да плача, нека и той да се почувства неловко“.
Очакваше го през деня, но когато вратата най-сетне се отвори, се оказаха само слугите с обяда й.
— Кога ще видя баща си? — попита ги, но те не отговориха.
Ярешкото беше опечено с лимон и мед. С него имаше лозови сармички, пълнени със стафиди, лук, гъби и люти драконови чушлета. — Не съм гладна — каза Ариан. — Приятелите й щяха да ядат корабни сухари и солено говеждо на път за Гастон Грей. — Отнесете го това и ми доведете принц Доран. — Но те оставиха храната, а баща й не дойде. След малко гладът надви решимостта й, тъй че тя седна и яде.
Щом храната свърши, нямаше повече какво да прави. Покрачи из кулата — веднъж, два пъти, три, три пъти по три. Седна до масичката с киваса и разсеяно премести един слон. Сви се на пейката до прозореца и се опита да почете, но думите се замъглиха и тя усети, че плаче отново. „Арис, милият ми, моят бял рицар, защо го направи? Трябваше да се предадеш. Опитах се да ти го кажа, но думите заседнаха в гърлото ми. Моят галантен глупчо, изобщо не исках да загинеш, нито Мирцела… о, богове милостиви, това малко момиченце…“
Накрая се пъхна отново в постелята си. Светът бе помръкнал и нищо не й оставаше, освен да спи. „Някой е казал — помисли. — Някой е казал“. Гарин, Дрей и Силва Пъстрата й бяха приятели от детинство, скъпи колкото братовчедка й Тиен. Не можеше да повярва, че ще донасят за нея… но така оставаше само Тъмна звезда, а ако той беше предателят, защо бе обърнал меча си към горката Мирцела? „Искаше да я убие вместо да я короняса, каза го в Шандистоун. Каза, че така ще получа войната, която желая“. Но изглеждаше нелогично Дейн да е предателят. Ако сир Джеролд беше червеят в ябълката, защо ще се нахвърли с меча си върху Мирцела?
„Някой е казал“. Можеше ли да е бил сир Арис? Дали гузната съвест на белия рицар не бе надвила страстта му? Дали не беше обичал Мирцела повече от нея и не бе предал новата си принцеса, за да изкупи измяната си към старата? Дали не беше толкова посрамен от деянието си, че бе предпочел да се лиши от живота си при Зелена кръв, вместо да живее с безчестието си?
„Някой е казал“. Когато баща й дойдеше да я види, щеше да разбере кой. Но принц Доран не дойде на следващия ден. Нито на последващия. Принцесата бе оставена сама, да крачи и да плаче, и да лекува раните си. През часовете с дневна светлина се опитваше понякога да почете, но книгите, които й бяха дали, бяха ужасно скучни: тежки и досадни древни истории и географии, анотирани карти, сух като прах трактат за законите на Дорн, „Седемлъчата звезда“ и „Жития на Върховните септони“, грамаден том за драконите, който незнайно защо ги правеше по-безинтересни и от тритони. Ариан бе готова да даде много и много за някое копие на „Десет хиляди кораба“ или „Любовниците на кралица Нимерия“, каквото и да е, стига да запълни мислите й и да й позволи да избяга от кулата за час-два, но такива забавни неща й бяха отказани.
От мястото си до прозореца виждаше огромния купол от злато и цветно стъкло под себе си, там в достолепната си зала седеше баща й. „Скоро ще ме повика“, казваше си.
Не допускаха никакви посетители при нея освен слугите: Борс с четинестата брада, високия Тимот, безукорен и пропит с достойнство, сестрите Мора и Мелей, хубавата малка Цедра, старата Беландра, някогашната лична слугиня на майка й. Носеха й храна, сменяха чаршафите й и опразваха нощното ведро под нужника й, но никой не й проговаряше. Поискаше ли още вино, Тимот й донасяше. Поискаше ли някоя любима храна, фурми или маслини, или чушки, пълнени със сирене, трябваше само да каже на Беландра. Мора и Мелей отнасяха мръсните й дрехи и ги носеха чисти и огладени. На всеки втори ден донасяха корито, а свенливата малка Цедра насапунисваше гърба й и й помагаше да среши косата си.
Но никой от тях нямаше дума за нея, нито дръзваха да й кажат какво става по света извън килията й от пясъчник.