Вариант 13

Карл не каза нищо. Беше чел нещо за това, отдавна. През онзи сякаш безкраен период в началото на деветдесетте, когато „Орел“ мина в изчакване и всички бездействаха и се ослушваха да разберат по какъв начин ще ги засегне „Якобсен“. Чел го беше, но без да се задълбочи особено, и не си спомняше подробности. Помнеше обаче един свой разговор със Съдърланд за свързаната с произхода на човечеството митология, помнеше и как Съдърланд беше изсумтял презрително: „Научи се да живееш тук и сега, момче. Вече си на Марс.“.

Но нека Онбекенд си говори, щом иска.

— Ще те кажа как се прави — изгъгна умиращата тринайска. — Как се е получил съвременният човек? Получава се, като вземеш незрели индивиди, индивиди, показващи характеристиките на шибани паленца. Зона тринайсет, човече. Една от последните развили се зони на човешкия мозък, последните етапи на човешкото съзряване. И зоната, която преди двайсет хиляди години са отстранили чрез селектиране от човешкия генотип, защото е била твърде опасна за шибаните им аграрни планове. Не ние сме вариантът, Марсалис — ние сме последните истински човеци. Не ние, а преживните са шибани изроди. — Още кашляне, а после гласът му пак прозвуча кухо и бълбукащо: — Модерният човек е потомък на инфантилизирани смотани пубертети. Чудно ли е, че правят каквото им се каже?

— Да, също като нас — навъсено заяви Карл. — Не помниш ли?

— Опитаха се да ни опитомят. — Онбекенд се извъртя на една страна и погледна отчаяно Карл. Изплю нова кървава храчка в сумрака на сенките и сякаш цяла вечност кашля. — Но няма да могат. Няма, защото на нас ни е програмирано да сме свободни, разбираш ли, програмирано ни е. Ние сме последната им надежда, Марсалис. Само ние можем да ги отървем от такива като Ортис, Нортън и Рот. Ние сме единствените, от които Ортис и себеподобните му се плашат, защото не сме сговорчиви и отстъпчиви, защото не могат да ни държат инфантилни и да ни залъгват с удобствата на шибания си пластмасов свят.