Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Как-во има? — вдигна глава докторът и учудено се взря в Коля. — Ка-къв е тоя? — обърна се той изведнъж към Альоша, сякаш му искаше на него сметка.
— Господарят на Перезвон, лекарю, не се безпокойте за моята личност — каза натъртено пак Коля.
— Звон? — повтори докторът, като не разбра какво е това Перезвон.
— Но не знае где е он. Сбогом, лекарю, ще се видим в Сиракуза!
— Кой е т-този? Кой, кой? — кипна изведнъж ужасно докторът.
— Той е тукашен ученик, докторе, калпазанин, не му обръщайте внимание — свъсен изрече Альоша в скороговорка. — Коля, мълчете! — викна той на Красоткин. — Не обръщайте внимание — повтори вече малко по-нетърпеливо.
— Бой за него. Бой, само бой! — затропа с крака вече твърде вбесеният, кой знае защо, доктор.
— А знаете ли, лекарю, моят Перезвон може и да хапе! — продума Коля с разтреперан глас, пребледнял и с искрящи очи. — Иси, Перезвон!
— Коля, ако кажете само още една дума, ще скъсам с вас завинаги! — извика властно Альоша.
— Лекарю, има само едно същество в целия свят, което може да заповядва на Николай Красоткин, това е този човек — Коля посочи Альоша, — на него се подчинявам, сбогом!
Той бързо тръгна, отвори вратата и влетя в стаята. Перезвон се хвърли подире му. Докторът постоя още пет секунди като втрещен, загледан в Альоша, после изведнъж плю и тръгна бързо към каретата, повтаряйки високо: „Тов-ва, тов-ва, на какво прилича тов-ва!“ Щабскапитанът се завтече да му помага да се качи, а Альоша влезе в стаята след Коля. Той вече стоеше пред леглото на Илюша. Илюша го държеше за ръката и викаше татко си. След минута се втурна и щабскапитанът.
— Тате, тате, ела тук… ние — пошепна Илюша в извънредна възбуда, но явно безсилен да продължи, изведнъж простря двете си слаби ръчички напред и силно, колкото можеше, прегърна и двамата наведнъж — и Коля, и татко си, като ги съедини в една прегръдка и се притисна към тях. Щабскапитанът изведнъж цял се разтресе от безмълвни ридания, а устните и брадата на Коля затрепериха.
— Тате, тате! Колко ми е жал за тебе, тате! — простена печално Илюша.
— Илюшечка… гълъбче… докторът каза… че ще оздравееш… ще бъдем щастливи… докторът… — понечи да каже щабскапитанът.
— Ах, тате! Знам какво ти е казал новият доктор за мене… Нали видях! — извика Илюша и пак здраво, с все сила притисна двамата към себе си, като скри лице в рамото на татко си.
— Тате, не плачи… а като умра, си вземи едно добро момче, друго… Сам си го избери между тях, между всички, добро, наречи го Илюша и го обичай вместо мене.
— Мълчи, старче, ти ще оздравееш! — сякаш ядосан, извика внезапно Красоткин.
— А мене, тате, мене не ме забравяй никога — продължаваше Илюша, — идвай ми на гроба… И виж какво, тате, погреби ме при нашия голям камък251, до който с тебе ходехме да се разхождаме, и идвай при мене там с Красоткин, привечер… И Перезвон… Аз ще ви чакам… Тате, тате!
Гласът му прекъсна, тримата стояха прегърнати и вече мълчаха. Плачеше тихо в креслото си и Ниночка и изведнъж, като видя, че плачат всички, се обля в сълзи и маминка.
— Илюшечка! Илюшечка! — викаше тя.
Красоткин изведнъж се измъкна от прегръдките на Илюша.
— Сбогом, старче, мама ме чака за обяд — изрече той бързо. — Колко жалко, че не я предупредих! Много ще се безпокои… Но след обяд веднага ще дойда при тебе за цял ден, за цяла вечер и толкова неща ще ти разправя, толкова неща! И Перезвон ще доведа, а сега ще го взема с мене, защото той без мене ще почне да вие и ще ти пречи; довиждане!
И той избяга в коридора. Мъчеше се да не се разплаче, но в коридора все пак заплака. В това състояние го намеци Альоша.
— Коля, вие трябва непременно да си удържите на думата и да дойдете, иначе ще му е страшно мъчно — каза настойчиво Альоша.
— Непременно! О, как се проклинам, че не идвах по-рано — плачейки и вече без да се срамува, че плаче, измънка Коля. В тази минута изведнъж от стаята сякаш излетя щабскапитанът и веднага затвори вратата зад гърба си. Лицето му беше безумно, устните му трепереха. Той застана пред двамата младежи и вдигна нагоре двете си ръце:
— Не искам добро момче! Не искам друго момче! — прошепна той с див шепот, скърцайки зъби. — Ако те забравя, Йерусалиме252, да прилепне…
Той не довърши, сякаш се задави, и се свлече безсилно на колене пред дървената пейка. Като стисна с два юмрука глава, той зарида, скимтейки някак нелепо, но се мъчеше с всичка сила да не се чува в стаята. Коля изскочи на улицата.
— Сбогом, Карамазов! Вие ще дойдете ли? — рязко и сърдито викна той на Альоша.
— Довечера непременно ще дойда.
— Какво приказваше той за Йерусалим… Това пък какво е?
251
… при нашия голям камък… — Камъкът, за който тук и по-нататък се говори, има символично значение — първият камък на бъдещата хармония, който ще бъде положен от Альоша и момчетата, негови ученици. — Бел. С.Б.
252
Ако те забравя, Йерусалиме… — Стих от Псалтира, пс. 136; 5—6: „При реките Вавилонски — там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион; на върбите, всред Вавилон, окачихме нашите арфи. Там нашите пленители искаха от нас песни, и нашите притеснители — веселие: попейте ни песни сионски. Как да пеем Господня песен, на чужда земя? Ако те забравя, Йерусалиме — нека ме забрави десницата ми; нека прилепне езикът ми о небцето, ако те не помня, ако не поставя Йерусалим начело на моето веселие.“ — Бел. С.Б.