Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Никак не е смешно, пък и да е смешно — нищо, защото е хубаво — светло се усмихна Альоша.
— А знаете ли, Карамазов, съгласете се, че и вас самия сега ви е малко срам с мене… Виждам го по очите ви — някак хитро, но почти щастливо се усмихна Коля.
— Тоест как да ме е срам?
— А защо се изчервихте?
— Ами вие така направихте, че да се изчервя! — засмя се Альоша и наистина цял се изчерви. — Е, да, малко ме е срам, Бог знае защо, не знам защо… — мънкаше той почти сконфузен.
— О, как ви обичам и ценя в тази минута именно за това, че и вас ви е някак срам с мене! Защото и вие сте като мене! — извика Коля в пълен възторг. Бузите му горяха, очите му светеха.
— Слушайте, Коля, вие между другото ще бъдете и много нещастен човек в живота — каза изведнъж, кой знае защо Альоша.
— Знам, знам. Как знаете всичко предварително! — тутакси потвърди Коля.
— Но въпреки това все пак ще благославяте живота.
— Именно! Ура! Вие сте пророк! О, ние ще се сприятелим, Карамазов! Знаете ли, най-много ме възхищава, че се държите с мен съвсем като с равен. А ние не сме равни, не, не сме равни, вие стоите над мен! Но ще се сприятелим. Знаете ли, целия последен месец съм си казвал: „Или веднага ще станем с него приятели навеки, или още от първия път ще се разделим врагове до гроб!“
— И като сте си казвали така, разбира се, сте ме обичали — весело се смееше Альоша.
— Обичах ви, ужасно ви обичах, обичах ви и мечтаех за вас! Но как вие знаете всичко предварително? А, ето го и доктора. Господи, какво ли ще каже, вижте какво му е лицето!
VII. Илюша
Докторът излезе от стаята пак загърнат в шубата и с фуражката на главата. Лицето ми беше почти сърдито и погнусено, сякаш все се боеше да не се изцапа с нещо. Той огледа набързо коридора и строго погледна Альоша и Коля. Альоша направи знак на файтонджията и каретата, която бе докарала доктора, спря пред изходната врата. Щабскапитанът стремително изскочи след доктора и превит, почти огъвайки се пред него, го спря за една последна дума. Лицето на нещастника беше съсипано, погледът изплашен:
— Ваше превъзходителство, ваше превъзходителство… нима… — започна той и не довърши, а само плесна ръце в отчаяние, макар все още да гледаше доктора с последна надежда, като че ли наистина една негова дума можеше да измени присъдата на клетото момче.
— Какво да се прави! Не съм бог — с небрежен, макар и привично внушителен глас отговори докторът.
— Докторе… ваше превъзходителство… и скоро ли ще е това, скоро ли?
— При-гот-ве-те се за най-лошото — изрече на срички, натъртено, докторът и свел поглед, се приготви да прекрачи прага и да се качи в каретата.
— Ваше превъзходителство, за Бога! — спря го изплашен още веднъж щабскапитанът. — Ваше превъзходителство?… Нима нищо, нищо, съвсем нищо вече няма да го спаси?…
— Не за-ви-си от мен — нетърпеливо каза докторът. — И все пак, хм — спря се той изведнъж, — ако например можехте… да из-пра-тите… вашия болен… веднага и незабавно (думите „веднага и незабавно“ докторът изрече не строго, а почти гневно, та щабскапитанът чак потрепери) в Си-ра-ку-за, то… вследствие новите бла-го-при-ятни кли-ма-ти-че-ски условия… би могло може би да се о-чак-ва…
— В Сиракуза! — извика щабскапитанът, сякаш още нищо не разбираше.
— Сиракуза е в Сицилия — отсече изведнъж Коля за пояснение.
Докторът го погледна.
— В Сицилия! Драги мой, ваше превъзходителство — обърка се щабскапитанът, — но нали видяхте! — посочи той с две ръце обстановката си. — Ами маминка, ами семейството?
— Н-не, семейството не в Сицилия, вашето семейство в Кавказ, рано напролет… дъщеря ви в Кавказ, а съпругата ви… като се полекува на бани, също в Кавказ пред вид нейните ревматизми… незабавно след това да се из-пра-ти в Париж в лечебницата на пси-хи-а-търа доктор Ле-пел-летие, бих могъл да ви дам писмо до него и тогава… би могло може би да се очаква…
— Докторе, докторе! Но нали виждате! — пак размаха ръце щабскапитанът, сочейки с отчаяние голите дървени стени на коридора.
— А, това вече не е моя работа — усмихна се докторът, — аз само казах онова, което може да отговори на-у-ка-та на вашия въпрос за последните средства, а другото… за съжаление…
— Не се безпокойте, лекарю, моето куче няма да ви ухапе — тръсна високо Коля, като забеляза малко неспокойния поглед на доктора към Перезвон, който беше застанал на прага. Гневна нотка прозвънтя в гласа на Коля. А думата „лекар“ вместо доктор той каза нарочно и както сам заяви после, „казах го за оскърбление“.