Спомени от лед

Круппе се усмихна.

— Явно твоето свръхестествено невидимо напускане на лагера далеч не е било така перфектно в чародейската си ефикасност. Значи още свидетели на предстоящото злокобно събитие. От публиката ли те е срам, девойче мило? Ужасен недостатък, ако е тъй…

— Не, Круппе, не ме е срам.

— Да ги изчакаме ли тогаз?

— Нещо ми подсказва, че предпочитат да си остане така — от разстояние. Продължаваме, дару. Почти стигнахме.

Круппе огледа ниските, обрасли с трева хълмове. Слънчевата светлина на утрото беше рязка, изгребваше последните сенки в широките плитки падини. Като се изключеха двете малазанки на хиляда крачки зад тях, бяха съвсем сами.

— Скромна е армията май — отбеляза той. — В земята се е окопала.

— Техният дар и проклятие — отвърна Силвърфокс. — Пръст и нищо друго са Т’лан Имасс.

Още докато го изричаше — конете ги носеха напред в бавен тръс — по склоновете се появиха силуети. Мършави вълци, бягащи в пълна тишина. Т’лан Ай. Отначало — само по двайсетина от всяка страна, после — стотици.

Мулето на Круппе зарева, дръпна уши и замята глава.

— Успокой се, звяр такъв! — извика той и още повече го стресна.

Силвърфокс се приближи и го укроти, като го погали по врата.

Приближиха един хълм с плоско било между две стари, отдавна пресъхнали речни корита с подронени брегове. Силвърфокс спря и слезе. Круппе я последва припряно.

Т’лан Ай останаха на разстояние. Вече хиляди и хиляди, вълците изглеждаха някак призрачни сред прахта, вдигана от неуморното им кръжене.

Без да обръщат внимание на Т’лан Ай, двете морски пехотинки зад жената риви и дару подкараха конете си нагоре по склона.

— Горещичко ще е — подхвърли едната.

— Доста горещо — съгласи се другата.

— Добре че пропуснахме тоя боклук.

— Да. Не ми е интересно да се бия с тенесковри. Една гладуваща армия е жалка гледка. Ходещи скелети…

— Интересен образ — промърмори Круппе. — Предвид обстоятелствата.

Двете замълчаха и го изгледаха.

— Извинете, че прекъсвам беседата — сухо каза Силвърфокс. — Ако обичате, заемете позиция зад мен. А, не, малко по-далече. Да речем, пет крачки поне ще е добре. И моля, в това, което следва, не бих искала да ме прекъсват.

Погледът на Круппе, както и на двете жени, се беше зареял покрай нея към низините, обкръжаващи хълма, където сред море от блещукаща прах се надигаха ниски, облечени в животинска кожи съсухрени воини. Като в мрачно, злокобно безмълвно заклинание.

„Пръст и нищо друго.“

Ала пръстта бе намерила форма.

Неравни редици, матова лъскавина на кремъчни оръжия — вълни от сиво, черно и ръждивокафяво сред зеленикавите оттенъци на сбръчкана лъскава кожа. Шлемове от черепи, някои увенчани с рога, покриваха всеки склон и всяка падина с килим от кости, като зацапани, безразборно подредени камъни на някакъв огромен площад. Нямаше вятър, който да развее дългите коси, провиснали под черепите-шлемове, а слънчевите лъчи не можеха да разсеят погълналата очните кухини под изпъкналите чела сянка. Но тежките погледи до един се бяха приковали в Силвърфокс.