Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Довърши го, Трул Сенгар.
Целият гняв на Трул се беше изцедил.
— Не виждам нужда от това…
— Тогава си глупак. Той няма да забрави…
— Не вярвам.
— На Феар трябва да му се каже за това. Канарт трябва да бъде наказан.
— Не, Алрада Ан. Нито дума. — Вдигна очи и погледна на север. — Хайде да поздравим Бинадас и баща ми. Искам да чуя разкази за храброст, за бой.
Тъмнокожият воин извърна очи.
— Сестрите да ме вземат дано, Трул, и аз.
Нямаше старици, които да вървят из това поле, да режат пръстени от пръсти, да разсъбличат оцапани дрехи от труповете. Нямаше лешояди, врани и чайки, които да кръжат на ята и да налитат на богатия пир. Нямаше нищо, което да напомня за едва-що отминалата битка, нямаше проснати тела, посечени в гръб — не и тук, в средата на падината — нито последни оплюти кървави грамади трупове, обкръжени с нападали противници. Нямаше килнати знамена, задържани само от натиска на студената плът, с гербовете, хилещи се отгоре. Само кости и лъскаво желязо, само бели зъби и лъскави монети.
Прахта се утаяваше като тих шепот и нежно загръщаше земята с неравния й килим от останки на хора и Едур.
Императорът и избраните му братя вече се приближаваха към склона — бяха вдигнали след себе си прашна диря и тя висеше бяла и треперлива. Рулад държеше меча в лявата си ръка, острието проблясваше на смътната светлина. Златната му броня бе нашарена от тъмни вади пот, мечата кожа висеше тежко на императорските рамене.
Удинаас виждаше добре лицето на Рулад и как лудостта го е стиснала в обятията си. Обезсърчението пораждаше ярост, способна да се отприщи във всички посоки. Зад императора, който вече се изкачваше по склона към чакащия ги Ханан Мосаг, се катереха Терадас и Мидик Бун, Корам Айрад, Колб Харат и Матра Брит. Всички освен Терадас бяха стари спътници на Рулад и Удинаас не се зарадва, като ги видя. Нито пък те, ако се съдеше по навъсените погледи, които мятаха към него.
Удинаас едва не се разсмя. „Също като в двореца в Ледерас — фракциите се оформят.“
Когато ускори стъпките си, за да се доближи до Рулад — който все още не го беше забелязал, — Терадас Бун прегради пътя му уж случайно, след което рязко изпъна ръка и го блъсна в гърдите. Удинаас залитна, изгуби равновесие и се затъркаля надолу.
Воините Едур се разсмяха.
Грешка. Императорът рязко се извъртя, очите му зашариха и видяха Удинаас в облаците прах. Не беше трудно да се сети какво е станало и Рулад изгледа с гняв братята си.
— Кой удари моя роб?
Никой не помръдна. После Терадас отвърна:
— Просто пътеките ни се пресякоха, ваше величество. Случайност.
— Удинаас?
Робът вече ставаше и изтупваше прахта от ризата си.
— Точно както каза Терадас Бун, императоре.
— Предупреждавам всички ви — изръмжа Рулад. — Няма да позволя повече такива неща. — Обърна се и продължи нагоре.
Терадас изгледа Удинаас с гняв и прошепна:
— Не вярвай, че вече съм ти длъжник, робе.
— Ще разбереш някой ден, че дългът не се отменя лесно — отвърна Удинаас и го подмина.
Терадас посегна към късия си меч, но после отпусна ръка и само тихо изръмжа.
Рулад излезе на билото.
Тези, които все още бяха по-надолу, чуха спокойния глас на Ханан Мосаг:
— Днешният ден ни донесе победа, императоре.
— Не намерихме никого, с когото да се бием!
— Кралството лежи разтреперано в нозете ви, ваше величество…
— Хиляди Едур са мъртви, магьоснико! Демони, духове! Колко майки, жени и деца на Едур ще плачат тази нощ? Каква слава ни носят нашите мъртъвци, Ханан? От тази… прах?
Удинаас също стигна до билото. И видя, че Рулад настъпва към магьосника, вдигнал меча във въздуха.
Изведнъж зачервените очи на Ханан Мосаг се изпълниха със страх.
— Императоре!
Рулад се обърна вихрено и изгарящите му очи се впиха в Удинаас.
— Предизвиква ни нашият роб? — Острието на меча изсъска във въздуха, макар да ги деляха над десет разтега.
— Не е предизвикателство — уморено отвърна Удинаас, приближи се и спря пред императора. — Само извиках, за да ви уведомя, че насам идат братята ви, ваше величество. — И посочи на изток, към няколко смътни фигури в падината. — Феар, Бинадас и Трул, императоре. И баща ви, Томад.
Рулад замижа и замига силно, докато оглеждаше далечните воини.
— Прахта ни е заслепила, Удинаас. Те ли са това?
— Да, императоре.
Едурът изтри очи.
— Да, това е добре. Да, искаме да се срещнем с тях. Сега.
— Ваше величество — продължи Удинаас, — къс ледерийска магия порази женския лагер по време на битката. Майка ви и още няколко жени я надвиха. Урут пострада, но ще живее. Три жени от хирот загинаха.