Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
— Разбирам. Но съм изумен и възхитен, че някой е в състояние да „тормози“ подобно създание.
— О, в света на сънищата всички сме равни, както може би си спомняш. Не ми се вярва да долети чак дотук само за да стъпче някакъв си човек. А за разлика от мен, тя предпочита да спи дълбоко, след като се е наяла или чифтосала. И затова реших да й досаждам точно тогава.
— И си я помолила да накара Айсфир да отиде на Мейл и да положи главата си пред огнището на нарческата?
— Помолила ли? Не. Заповядах й. И когато ми отговори, че няма да го направи, казах, че е срамота след всичко, което хората направиха, за да спасят Айсфир, и че той е абсолютен неблагодарник. И тя също. И че не смее да го накара, защото, макар и да твърди, че е кралица, го е оставила да надделее над нея и да я управлява. Казах, че чифтосването й е размътило мозъка. Това направо я разпени, вярвай ми.
— Но откъде си знаела, че ще стане така?
— Не знаех. Просто й се ядосах и казах първото, което ми дойде наум. — Въздъхна. — Имам един недостатък, който не ме прави особено популярна в този двор. Доста ми е остър езикът. Но си мисля, че това е най-добрият начин да разговаряш с дракон. Казах й, че щом не може да накара Айсфир да направи каквото трябва, не бива да се фука, че е едва ли не всемогъща. Мразя, когато хората ми се дуят, а на мен ми е пределно ясно, че с нищо не са по-добри от мен. — Замълча за момент. — Или пък дракони. Във всички легенди те са или мъдри, или невероятно могъщи, или…
— Те са невероятно могъщи — прекъснах я. — Повярвай ми!
— Може би. Но Тинтаглия донякъде е като… мен. Жегни гордостта й и веднага ще тръгне да доказва, че може да направи онова, което твърдиш, че не може. Отвратителна досада е, когато си мисли, че може да се отърве ей така. И само защото живее толкова дълго и е родена да помни толкова много, се държи с нас така, сякаш сме някакви мравки или мушици и не заслужаваме уважението й.
— Май сте имали повече от един разговор на тази тема.
Копривка помълча малко, после каза:
— Тинтаглия е интересно създание. Едва ли ще се осмеля някога да я нарека приятел. Самата тя смята точно така. Или по-точно май смята, че съм длъжна да съм й вярна и да я почитам просто защото е дракон. Но е трудно да наричаш някого приятел, когато знаеш, че смъртта ти ще означава за него точно толкова, колкото означава за мен изгорялата в пламъка на свещта пеперуда. Ах, умря. Колко жалко. Сякаш съм някакво животно! — Рязко отскубна едно цвете от саксията до пейката, сякаш искаше да го накъса на парченца.
Трепнах. Тя го усети.
— Не, имах предвид буболечка или риба. А не вълк. — И добави, сякаш току-що й е хрумнало: — Ти не си такъв, какъвто те виждам. Сега го знам. Ти не си вълк. Искам да кажа, не мисля за теб просто като животно. Да не би да те засегнах? — И забързано възстанови цветето.
Засегна ме, но не можех да го обясня дори на себе си, още по-малко на нея.
— Няма нищо. Знам какво имаше предвид.
— И когато се върнеш с останалите, най-сетне ще мога да те видя такъв, какъвто си, така ли?
— Най-вероятно ще се срещнем, когато се върна.
— Но как ще те позная?
— Ще ти кажа, че съм аз.
— Добре. — И добави колебливо: — Липсваше ми, докато те нямаше. Исках да говоря с теб, когато ми казаха, че баща ми е мъртъв. Но не можех да те намеря. Къде беше отишъл?
— Един много важен за мен човек беше в беда. Отидох да му помогна. Но сега всичко е наред и скоро ще се приберем.
— Някой важен за теб? Ще го видя ли?
— Разбира се. Мисля, че ще го харесаш.
— Кой си ти?
Не очаквах този въпрос. Свари ме неподготвен. Не исках да й разкривам, че съм Фицрицарин или Том Беджърлок. И най-ненадейно се чух да казвам:
— Аз съм някой, който познаваше майка ти, преди тя да срещне Бърич и да се омъжи за него.
Реакцията й не бе такава, каквато очаквах.
— Толкова ли си дърт? — Беше потресена.
— Лично аз си мислех, че просто съм пораснал — отвърнах със смях.
Но тя не се разсмя. Отговорът й бе сух.
— Значи когато се върнеш, май ще бъдеш приятел по-скоро на майка ми, отколкото на мен.
И през ум не ми бе минавало, че може да се стигне до подобно усложнение. Ревността й бе повече от очевидна. Опитах се да я успокоя.