Чуждо тяло [bg]

— Със задоволство заявявам, че пациентката се чувства добре — каза тя.

Сантана беше с пет години по-голяма от Кал. Също като него беше облечена в спортен екип, но за разлика от неговия тя носеше стилен черен лъскав клин и също така лъскава прилепнала черна тениска от синтетична тъкан. Тъмната й гъста коса беше вързана на опашка.

— Чудесно! — отвърна Кал. Беше искрен. — Предполагам, че ще отидеш на работа? — попита той Вийна.

— Разбира се — отвърна тя. В гласа й се усещаше лекото замайване, което сигурно изпитваше.

— Разговаряхме за случилото се снощи — рече направо Сантана.

— Чудесно — повтори Кал, но без предишния ентусиазъм. Той лично нямаше да се чувства удобно да обсъжда нещо подобно.

— Тя ме увери, че няма да се повтори.

— Много мило — отвърна Кал и си помисли: „Дано да е така“.

— Каза ми, че го е направила, защото е решила, че боговете ще го приемат благосклонно: един вид живот за живот. Но сега, след като боговете са я спасили, тя смята, че те я искат жива. Всъщност Вийна вярва, че всичко, което се е случило, е нейна карма.

„Друг път са я спасили“, помисли си Кал, но на глас произнесе:

— Много се радвам, защото наистина имаме нужда от нея.

Той се взря във Вийна, питайки се дали е казала на Сантана за агресивния любовен акт, или за разтърсилата я агонизираща смърт на пациентката, но както винаги на лицето й беше изписано неразгадаемо спокойствие. Кал също не беше споменал нищо при срещата си с останалите, след като се върна от спешното — сам не знаеше защо. Предполагаше, че е просто защото се чувстваше смутен от сексуалната й агресия и болезненото усещане, че се бяха възползвали от него. Беше свикнал той да манипулира жените, а не обратното. Що се отнася до смъртта от свръхдоза суксаметониум, която се оказа много по-различна от тихата парализа, която му беше описана и която беше представил пред останалите, той се притесняваше, че обсъждането й може да задуши всеобщия ентусиазъм от новата схема.

Кал се извини и излезе от стаята, макар да се чувстваше леко притеснен, че жените ще започнат да го обсъждат. Но притесненията му не продължиха дълго. Той излезе от къщата и започна сутрешния си джогинг. Чанакиапури беше един от малкото райони в града, с изключение на крайбрежната гора, където беше приятно да се тича. За нещастие беше излязъл по-късно от обичайното и автомобилният трафик вече се беше увеличил и с всяка изминала минута се натоварваше още повече. Прахът и замърсяването на въздуха почти бяха стигнали обедните си нива. Затова той слезе от главния път и пое по заобиколните задни улички. Въздухът тук беше по-добър, но за сметка на това се натъкна на голяма група маймуни, които винаги ужасно го плашеха. Маймуните в Делхи се отличаваха със забележителна смелост. Не го притесняваше това, че може да го нападнат вкупом, а по-скоро се страхуваше да не пипне някои екзотични болести, особено ако някоя от тях го ухапе. Животните като че ли усетиха притесненията му и го подгониха, оголили пожълтелите си зъби, крещейки и пищейки като полудели.