Трескав блян [bg]

Тогава видя защо са толкова бавни и се успокои. Зад конниците крачеха двама оковани негри. Били скръсти ръце, облегна се на дървото и зачака да приближат.

След малко дръпнаха юздите. Един от ездачите загледа къщата. Боята й се ронеше, а стълбището беше прогнило. Мъжът на коня изплю тютюнева храчка и се обърна към Киселия Били.

- Това ли е плантацията на Жулиж? - попита той.

Беше червендалест и с брадавица на носа, а облеклото му се състоеше от миризливи кожени дрехи и шапка с периферия.

- Точно тя - отвърна Били.

Той обаче не гледаше към конника и неговия придружител - слабоват и румен младеж, вероятно негов син. Типтън пристъпи напред към негрите, които изглеждаха съвсем посърнали и отчаяни в оковите си.

- Гледай ти - каза Киселия Били с усмивка. - Ма това не са ли Сам и Лили. Съвсем не предполагах, че ще ви върнат. Поне преди две години избягахте. Господарят Жулиж ще ви се зарадва много.

Сам, грамаден и силен мъж, вдигна глава и втренчи поглед в Типтън. В очите му не се четеше дързост - само страх.

- Фанахме ги в Арканзас. Мойто момче и аз - каза червендалестият. - Опитаха да ме убедят, че са свободни негри, ама и за миг не им повярвах, господине.

Киселия Били изгледа ловците на роби.

- Продължавай - прикани той.

- Тия двамата са големи инати. Не ми казваха откъде са бая време. Доста камшик отнесоха. Така е при негрите. Уплашваш ги малко и си изпяват всичко. Ама не и тези - той се изплю. - Ама накрая признаха. Покажи му, Джим.

Момчето слезе от коня, приближи жената и вдигна дясната й ръка. Липсваха три пръста. Едно от чуканчетата още бе покрито с коричка съсирена кръв.

- Почнахме отдясно, понеже видяхме, че е левичарка - каза мъжът. - Не искахме да я осакатяваме много, нал’ разби’ате, ама във вестниците и по плакатите нямаше нищо, тъй че... - той сви рамене красноречиво. - До третия пръст стигнах, виждате сам, и мъжът ни каза. Жената го накле бая мощно. - Мъжът се захили. - Ама все тая, ето ви ги. Два такива роба сигурно струват нещо. Т’ва ли е къщата на господин Жулиж?

- Не - отвърна Киселия Били и хвърли поглед на слънцето.

Имаше поне два часа до пладне.

- Е - каза червендалестият. - Вие сигурно сте надзирателят, а? Оня, дето му викат Киселия Били - и мъжът отново се засмя. - Те бая се разприказваха, щом признаха отде са. През целия път говореха. С мойто момче няколко пъти им затваряхме устите, ама след това почваха пак. И то к’ви истории.

Киселия Били изгледа бегълците със студените си презрителни очи, но никой не издържа на погледа му.

- Май е най-добре да ги вземеш и да ни дадеш наградата, пък да си тръгваме след това -каза мъжът.

- Няма - отвърна Типтън. - Трябва да почакате. Господин Жулиж ще иска да ви благодари лично. Няма да е след много време. Ще пристигне по мръкнало.

- По мръкнало, а? - каза мъжът и се спогледа със сина си. - Шантава работа, господин Кисел Били, ама тия негри казаха, че точно тъй ще отговорите. Бая странни неща разправяха да се случват тука по тъмно. Ако не ви пречи, дайте ни парите и да си ходим.