Драконът на Негово Величество [bg]

— Естествено, че не можете — отвърна рязко Портланд. — Е, нямам намерение да си тормозя излишно ума. Може да решат да ви изпратят на съвсем различно място, а не в Лох Лаган. Но избързвам — онова, което всъщност има значение, е че двамата с Темерер трябва да отидете на обучение в Англия възможно най-скоро. Там Въздушното командване ще реши най-добре какво да правят с вас.

— Но може ли Темерер да стигне до Англия, без да спира никъде? — угрижи се Лорънс. — Сигурно има повече от хиляда километра. Той никога не е прелитал разстояние, по-голямо от този остров.

— По-скоро две хиляди. Разбира се, никога не бихме го рискували така. От Нова Скотия пристига транспортен кораб. Преди три дни два дракона се присъединиха от него към дивизията ни, тъй че знаем доста добре координатите му — според мен е на по-малко от сто и петдесет километра оттук. Ще ви ескортираме до него. Ако Темерер се измори, Летификат може да го подкрепя достатъчно дълго, за да му позволи глътка въздух.

Предложеният план облекчи бившия моряк, но разговорът го наведе на мисли за това в каква неприятна позиция е, докато не се отърве от невежеството си. Ако Портланд не бе споменал за рисковете, самият Лорънс нямаше да може да прецени ситуацията. Дори сто и петдесет километра си беше сериозно разстояние — минимум три часа във въздуха. Но поне се чувстваше уверен, че ще успее. Завчера бяха прелетели три пълни дължини на острова — когато търсеха сър Едуард, — и Темерер не изглеждаше никак уморен.

— Кога предлагате да тръгнем?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Транспортният кораб се отдалечава от нас, все пак — отвърна Портланд. — Ще бъдете ли готов след половин час?

Лорънс се опули.

— Сигурно бих могъл, ако изпратя повечето си неща обратно на „Самоуверен” — промърмори скептично.

— Че защо? Лет може да носи всичко, което имаш. Няма да товарим Темерер.

— Не, имам предвид, че нещата ми не са опаковани — изтъкна Лорънс. — Свикнал съм да чакам прилива. Виждам, че отсега нататък трябва да мисля за всичко малко по-отрано.

Портланд изглеждаше все така объркан и когато влезе в стаята на Лорънс след двадесет минути, зяпна моряшкия сандък, който дори не беше пълен до половината. Бившият флотски офицер се спря насред нареждането на няколко одеяла и попита:

— Нещо не е наред ли? — Според него сандъкът не беше толкова голям, че да представлява трудност за Летификат.

— Нищо чудно, че ти трябваше време. Винаги ли опаковаш толкова педантично? Не можеш ли просто да метнеш нещата си в няколко торби? Лесно можем да ги завържем.

Лорънс преглътна първия отговор, дошъл му наум. Вече нямаше да се чуди защо летците до един изглеждаха мърляви и омачкани. Мислеше си, че е заради някаква майсторска техника на летене.

— Не, благодаря ви. Фернао ще занесе останалото на „Самоуверен”, а на мен това тук ще ми е напълно достатъчно — рече той и вкара одеялата. Завърза ги, закрепи останалия багаж и заключи сандъка. — Така. Сега съм на вашите услуги.