Наследството на Карл Велики [bg]

Старецът отвори очи. Отдавна не помнеше никого.

— Човек не бива да се отказва — прошепна тя.

— Остави ме да сляза на брега.

Думите долетяха по-тихи от шепот и тя се напрегна до крайност, за да ги долови.

— Каква каза, папа?

Очите му се извърнаха към нея, влажни и обезпокояващо мътни. Главата му бавно се размърда.

— Искаш да умреш, така ли?

— Трябва да сляза на брега. Кажи на капитана.

— Какво искаш да кажеш?

Той отново поклати глава.

— Техния свят го няма. Аз трябва да сляза на брега.

Тя понечи да каже нещо, да го ободри. Но ръката падна върху завивката, гърдите му потрепнаха. После устните му тихо промълвиха:

— Хайл… Хитлер.

И до ден-днешен я побиваха тръпки, когато си спомнеше тези думи. Защо беше изрекъл с последния си дъх думите, възхваляващи злото? Защо бе демонстрирал личната си принадлежност към него? Никога нямаше да получи отговор.

Вратата се отвори и в подземието се появи жената от кабината. Доротея мълчаливо я гледаше как се придвижва между експонатите. Какво стана, как се стигна дотук? Дядо й беше умрял като заклет нацист, а баща й — като безумен мечтател.

А тя беше на прага да повтори лудостта им.

— Малоун си тръгна — рече жената. — Видях го да потегля с колата си. Искам си парите.

— Какво стана в планината? — попита Доротея. — Партньорът ти не трябваше да бъде убит.

— Нещата излязоха извън контрол.

— Ти привлече много внимание към нещо, което трябваше да остане незабелязано.

— Но се получи, нали? Малоун дойде и ти успя да разговаряш с него.

— Поведението ти беше твърде рисковано.

— Изпълних онова, което пожела, и искам да ми бъде платено. Плюс дела на Ерик. Със сигурност си го е заслужил.

— Смъртта му нищо ли не означава за теб?

— Той реагира прекалено емоционално и си плати.

Доротея беше отказала цигарите преди десет години, но напоследък отново припалваше. Никотинът се отразяваше добре на вечно опънатите й нерви. Пристъпи към един от боядисаните шкафове, извади пакет цигари и го поднесе на гостенката. От първата им среща знаеше, че е пушачка. Избра една цигара и за себе, намери кибрит и двете запалиха.

— Парите ми, моля — рече жената след две дълбоки дръпвания.

— Разбира се.

Клепачите реагираха първи. Интелигентността в очите отстъпи място на страха, болката, а накрая и на отчаянието. Лицевите мускули се сковаха в агонизираща гримаса. Устните се разтвориха, пръстите изпуснаха цигарата и се вкопчиха в гърлото. Езикът изскочи навън. Жената се задави в напразен опит да си поеме въздух. Устата й гореше. Един последен дъх, последван от задавена кашлица и опит да каже нещо. После главата й клюмна и тялото й рухна на пода. Разнесе се миризма на горчиви бадеми. Цианкалий. Ловко смесен с тютюна.