Бъдеще [bg]

Вляво от мен седи Деветстотин и шести. Както винаги.

Каня се да му кажа нещо. Да направя признание.

„Мисля да избягам оттук. Не искаш ли заедно с мен?“ - репетирам наум.

Поглеждам го под око и мълча.

„Нека да се ометем оттук... Сам няма да успея, а двамата...“ Хапя си бузата. Не мога. Искам да му се доверя и не мога. Извръгцам се от него и се вторачвам в екрана.

Пред мен има сграда с плосък покрив. Тя цялата е съставена от паралелепипеди и кубове и изобщо не прилича на приказните къщички от сладките детски анимации. Прости строги форми, светлобежови еднотипни стени... Но на мен, кой знае защо, ми се струва страшно уютна - може би заради огромните прозорци или работата е в дъсчената кафява веранда с навес, която я обкръжава по периметъра. Въпреки привидната й праволинейност, ъгловатостта й, тя ме примамва. Тази сграда е уютна за живеене - и поради това е жива.

Пред нея има поддържана морава. В подрязаната трева стоят два забавни едноместни хамака - яйцевидните плетени кресла са окачени на дълги извити крачета, люлеят се в такт. В единия има мъж с платнени панталони и ленена риза, ветрецът разрошва пшеничните му коси, димът от ръчно свитата му цигара се вие тънко и се размива от поривите на вятъра. В другия седи, свила зашрелите си крака, млада жена с лека бяла рокля, пийва си от чаша бледо вино и почуква нещо в малка джаджа - старинен телефон.

В този малък свят са само двамата, но се усеща присъствието и на още някого. Внимателният зрител, задържал на стопкадър панорамата, ще забележи захвърлено в тревата колело, твърде малко както за пушещия мъж, така и за девойката с телефона. Ако увеличиш изображението, ще забележиш на входа детски сандали. И още - до жената в креслото яйце седи малко пухкаво бяло мече. На един от кадрите, ако се загледа човек, може даже да различи сребърните очи яшдки върху учудената муцунка. Мечето не се движи - това не е електронен домашен любимец, а просто мека играчка. И поради това е още по-странно, че девойката се е отместила заради него, за да може мечето също да седи в креслото, и че го е покрила с ръка като живо, вземайки го под уютната си защита.

Тихо свири някаква музика - струни и звънчета. Вятърът причесва тревата с невидими пръсти, люлее пашкулите на креслата.

Това е самото начало на „И глухите ще чуят“, старинен филм за европейската гражданска война от деветдесет и седма година. Всеки момент ще разрушат къщата, направена от кубове, ще изнасилят девойката и ще я приковат с пирони към верандата, а после ще изпепелят всичко. Мъжът, закъснял с един ден да се прибере вкъщи, за този един ден ще се лиши от целия си живот, ще бъде въвлечен във войната и ще започне да убива хора, докато не се добере до онези, които са унищожили неговия свят.