Бъдеще [bg]

Пребивавалите в гробницата никога не разказват за нея; уж нищо не могат да си спомнят -даже това къде се намира. Но тези, които се връщат, съвсем не са онези, които са прибрали там, а някои изобщо не се връщат. Никой не се решава да попита къде се дяват изпратените в гробницата - любопитните веднага ги отвеждат в стаите за събеседване.

- Деветстотин и шести не се е канел да бяга никъде! - намесва се трети глас. - Него за друго го отведоха! Той говореше за родителите си. Сам го чух!

Мълчание.

- И какво разказа? - най-накрая изврещява някой.

- Млъквай, Двеста и двайсети! Какво значение има какво там е казал!

- Няма да млъкна! Няма да млъкна!

- Заради теб ще си изпатим всичките, гнидо! - подвикват му шепнешком. - Стига разговори за родители!

- А на теб не ти ли се иска да знаеш къде са сега твоите? - упорства онзи. - Как вървят нещата им?

- Ни най-малко! - отново се обажда първият. - Аз просто искам да избягам оттук и това е всичко. А вие останете да изгниете тук! И всяка нощ да се свивате от страх в леглото!

Разпознавам този глас - решителен, висок, детски. Това е моят глас.

Свалям превръзката от очите си и се озовавам в малка стая. Спалните нарове на четири етажа са наредени покрай белите стени; по наровете са разхвърляни точно деветдесет и осем тела. Момчета. Всички тук или спят, или се правят на заспали. Цялото помещение е огряно от ослепително ярка светлина. Невъзможно е да се разбере откъде идва, и изглежда, сякаш сияе самият въздух. Светлината прониква с лекота през стиснатите клепачи, само дето се оцветява в червено от кръвоносните съдове. Трябва да си адски уморен, за да заспиш в този коктейл от светлина и кръв - затова всички имат превръзка върху очите си. Осветлението не угасва нито за миг - всички винаги трябва да се виждат, и няма нито одеяла, нито възглавници, за да се скриеш или поне да се прикриеш.

- Нека да спим, а? - моли някой. - И без това не ни е останало почти никакво време до събуждането.

Обръщам се към Трийсет и осми, толкова красиво момче, сякаш е слязло от екрана - той също е смъкнал превръзката от очите си и е издул устни.

- Хайде, хайде! Млъкни вече, Седемстотин и седемнайсети. Ами ако те наистина чуват всичко? - обажда се ушатият и пъпчасал Петстотин осемдесет и четвърти, за всеки случай без да сваля превръзката си.

- Ти млъкни! Бъзльо! А не те ли е страх, че ще видят как си пипаш...

В този момент вратата се отваря.

Трийсет и осми пада като подкосен по лице в леглото си. Понечвам да сложа превръзката си, но не успявам. Изстивам, замирам, притискам се към стената, кой знае защо зажумявам. Моят нар е най-долният, в самия ъгъл, не се виждам от входа, но ако направя рязко движение, със сигурност ще забележат, че нещо не е наред.