Агенцията [bg]

— Стойте мирно — каза й той, като остави кафето и бисквитата върху багажника на колата си. — Съвсем безобидно е, сега ще ви отърва.

Защото никой друг, изглежда, нямаше да помогне. Повечето хора не й обръщаха внимание, а други се смееха, докато се качваха в колите и джиповете си. Контрол обаче не се смееше. Не го намираше за забавно. И той се чудеше къде го е налазила Зона X, а въпросите в главата му звучаха също толкова френетично и безполезно като думите на тази жена.

— Добре, добре — каза тя, все още разстроена, а той се наведе и приближи ръка до мравката, която след леко побутване и борба със златните косъмчета по врата на жената се качи в ръката му и се заразхожда безцелно по дланта му — беше червеникава, мека и в същото време някак бодлива.

Жената отърси глава и изви шия, сякаш се опитваше да види тила си. Усмихна се колебливо и каза:

— Благодаря.

После хукна към колата си, сякаш закъсняваше за среща или се страхуваше от него — непознатия, докоснал врата й.

Контрол отнесе мравката на тревата покрай паркинга и я пусна да слезе от палеца му върху клечките на земята. Тя бързо се ориентира и целенасочено се отдалечи към зелените дървета между паркинга и шосето, водена от някакво усещане къде се намира и къде би трябвало да отиде, което Контрол не можеше да проумее.

„Докато не кажеш на хората, че не знаеш нещо, те вероятно ще си мислят, че го знаеш.“ Колкото и да е странно, това го бе казал баща му, не майка му. Или пък не беше странно. Майка му знаеше толкова много, че сигурно не намираше за необходимо да се преструва.

Чудеше се дали е жената, която не знае къде е мравката, или мравката, която не знае, че е полазила върху жена. Но ако и двете се озовяха в Зона X, мравката щеше да бъде много по-щастлива от жената.