Да разбиеш мълчанието [bg]

— Не, отворих само разни неща, които ми трябваха за това, което пиша. Защо? Има ли нещо, което трябва да знам?

Бил въздъхна и се размърда в креслото.

— Става дума за жената, която харесахме, когато я гледахме в онова ток-шоу по телевизията — Джазмин Бъртън. На която ти прати мейл с предложение да напише нещо за TellIt!. Тя… — той обходи с поглед ъглите на стаята, като че ли се надяваше, че ще намери някъде там подходящите думи.

Стресната, Урсула се поизправи, очите ѝ се разшириха.

— Какво е станало с нея? Да не би някой да я е нападнал?

Бил поклати глава.

— Не… по-лошо е. Урсула, тя се е самоубила.

Думите затрептяха в главата на Урсула като звук от подръпната струна. Не можеше да осъзнае значението им. Усмихна се и поклати глава.

— Сигурно бъркаш, Бил. Не си разбрал правилно съобщението.

— Няма грешка, скъпа. Проверих на половин дузина други сайтове. Тялото ѝ било изхвърлено на брега на река Екс. Изглежда, че е влязла в реката, като преди това е напълнила джобовете си с камъни, за да я дърпат надолу.

— Река Екс? Но това е в Девън, там някъде, нали? — тя се изсмя пресилено. — Очевидно има някаква грешка. — Джазмин Бъртън живее в Бирмингам.

Бил поклати глава.

— Била отседнала във вилата на свои приятели. Изглежда, че е решила да сложи край на всичко. Нападките на троловете били започнали да я изнервят, така казва един от колегите ѝ. И когато е останала там съвсем сама, това я е довършило.

Урсула се извърна и остави чашата си така, че тя изтрака на масата.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам. Едва миналата седмица си разменихме имейли — пръстите ѝ затракаха по клавишите, докато тя отваряше сайтовете, които посещаваше най-често. Би Би Си, „Гардиън“, „Хъфингтън Поуст“, „Индипендънт“, „Дейли Мейл“ — всички съобщаваха същото, което бе казал Бил. — Горката жена — каза накрая Урсула, обикновено силният ѝ глас беше изтънял. — Изглеждаше толкова силна. Като че ли никога не би се предала и не би отстъпила. Ако тя е изчерпала издръжливостта си… е, това е плашеща мисъл.

Бил се надигна от креслото и постави ръка на рамото ѝ.

— Работата е там, че тя е била сама, любов моя. Поне ако се съди по това, което прочетох. Не е живеела с никого, нямала деца. А каквото и разбиране да проявяват колегите и приятелите ти, когато затвориш вечер вратата на дома зад гърба си и останеш сам с куп луди срещу себе си, е трудно да не изпиташ усещането, че стените те притискат. С теб нещата стоят по различен начин. Имаш мен, семейството ни, приятелите ни. Имаш достатъчно хора, чиято положителна оценка може да ти помогне, ако изпиташ несигурност пред цялата тази помия, която ти изпращат. Джазмин не е разполагала с такава предпазна мрежа.

Урсула протегна ръка и стисна неговата.

— Знам. Но все пак… имам чувството, че тези мръсници са спечелили победа.

— Напълно те разбирам. И съжалявам за онова, което е трябвало да преживее Джазмин. Но ти не си Джазмин и те няма да те сломят като нея.