Дъщеря назаем [bg]

Докато чакаше появата на Том и на транспортните полицаи, Беки мина през оперативната база, за да поговори с Чарли.

— Имаше известно време да помислиш. Какво ще кажеш за Наташа, Чарли?

Младата полицайка загриза долната си устна и поклати леко глава.

— Мисля, че е объркана. Вероятно се е чувствала в безопасност с хората, с които е живяла. Каквото и да е било отношението им към нея, в момента го приема за норма. Според мен дори би предпочела да се върне на мястото, където разбира правилата.

— Искаш да кажеш, че може би страда от някаква форма на стокхолмски синдром… нещо като невръстна Пати Хърст? — попита Беки. — Аз съм твърде млада и не си спомням, но Хърст била отвлечена малко преди да навърши двайсет години. Няколко седмици по-късно се присъединила към похитителите си и дори взела участие в банков обир с тях. Щом само няколко седмици контрол над ума, пленничество и насилничество са накарали деветнайсетгодишно момиче да се почувства част от бандата на похитителите си, какво ли влияние биха оказали цели шест години подобен живот върху дете на възрастта на Таша?

Беки не пропусна отвратеното изражение, с което Чарли посрещна предположението й. Явно имаше да учи доста. Очаквай най-лошото, за да се изненадаш приятно, ако се окаже по-добре — това беше мотото на Беки. По този начин отнемаше на хората шанса да я шокират или ужасят.

Мислите й бяха прекъснати от отварянето на вратата на оперативната зала. Двама мъже в униформи на Британската транспортна полиция влязоха вътре. И двамата бяха доста над метър и осемдесет на височина; раменете на единия бяха като на състезател по американски футбол, лицето също — с чупен нос и широко чело. Не бих искала този да ме хване без билет във влака, каза си Беки.

Том Дъглас ги следваше по петите; тя прекоси помещението и ги посрещна.