Под тези сенки

— ПАРАДЪТ ЩЕ ЗАВИЕ НА ДЯСНО покрай дома на Валентина, затова тя ще прави парти днес. Трябва да дойдеш и да се позабавляваш.

Приключих с почистването на станцията си и погледнах към Константин Лейхи.

— Ти си ми шеф. Би трябвало да ме караш да се захващам за работа, а не да ме измъкнеш от студиото.

— Ще затворим за останалата част от деня. Накарах теб и Ди да работите всяка нощ, откакто започна сезона, за да оберем парите на всичките тези туристи, но и двамата имате нужда от почивка, мамка му. Приеми го като новата си задача. Не приемаме не за отговор и Дилайла вече се съгласи.

Под «ние» вероятно имаше предвид Ванеса.

— Жена ти няма да се опитва да ме сватоса с някоя, нали? Защото няма да идвам ако случаят е такъв.

Кон ме изгледа криво.

— Не си падам по тези сватовнически простотии. Кой има време за това? Каквото прави Ван, прави го сама, и нямам идея какво може да е. Знам само, че ще има ядене и пиене.

Прибрах последната част от машината си и се изправих.

— Добре. Ще дойда. Къде ще се срещнем?

Той ме изгледа криво.

— Тръгваш с мен. Ако изляза от тук без теб и двамата знаем, че въобще няма да се появиш.

Мамка му, беше прав и нямаше как да се измъкна.

— Добре. Да вървим.

— Не че ми дреме, но не искаш ли да си смениш блузата?

Погледнах надолу към черната тениска с емблемата на «Вуду Инк» и вдигнах поглед към Кон.

— Мамка му, нима ме караш да го направя?

Кон се засмя.

— Забрави. Заключвам и си тръгваме.

Последвах до към задната врата на студиото и излязох в алеята зад сградата.

— Нямам търпение Марди Гра да свърши. Аз ли така си мисля или тези туристи стават все по непоносими с всяка изминала година?

Погледнах към групата хлапета, които не изглеждаха достатъчно възрастни да пият, да минават през алеята с тениски с надписи «ТЪП 1», «ТЪП 2», «ТЪП 3» и неонови слънчеви очила. На шиите им висяха бирени чаши заедно с мънистените гердани.

— Всяка шибана година. Защото са все по-млади, по-тъпи и по-пияни. — Кон тръгна надолу по улицата и го последвах. Мотоциклетът ми бе прибран в малкия гараж, в задната част на сградата.

Настаних се удобно на пасажерското място в колата му и се насочихме към Garden District по черните пътища, за да избегнем трафика.

— Нещо да трябва да знам за студиото?

След като Кон бе спрял да работи там, аз поех юздите като неофициален мениджър. Дилайла не искаше да има нищо общо с «какъвто и да е мениджмънт» макар да работеше по-дълго там от мен. Дори с омразата й към всичко нехудожествено, тя приемаше повече административна работа, отколкото признаваше, но самата титла я караше да възразява.

— Не, добре сме. Парите постоянно валят, тъй че да се надяваме, че и ти си добре.

Кон кимна.

— Нямам тревоги по този въпрос. — Той изчака пешеходците да се махнат от пътя преди да завие на следващия ъгъл — Мислиш ли, че би искал някой ден да купиш мястото?

Да купя мястото? Думите му отекнаха в главата ми и в ума ми се появи спомена за студиото за татуировки на чичо ми в «Кухнята на Ада» в Ню Йорк. Там се научих и обикнах бизнеса. Където всичко, което имаше значение за нас, бе семейството, докато той не закъса за пари и започна да прави лоши избори… като да вземе пари от лихвар.