Тайно разрешение

— Как ще подходим?

— Все още не съм решил — признах си във внезапен пристъп на несигурност.

Делбърт се оживи за пръв път, откакто се бяхме запознали, вероятно под влияние на моята нерешителност.

— Аз бих започнал с тримата старши офицери — обяви смело.

— И защо би го направил? — попитах.

— Защото ми изглежда най-вероятно командирите да са взели решението.

— А смяташ ли, че е най-вероятно точно те да проговорят?

— Според мен има само един начин да разберем — каза Делбърт.

— Прав е — намеси се Мороу. — Най-важното в това разследване е мотивът. Можем да разберем какъв е само от командирите.

Вече не можех да се сдържам.

— Това би било ужасна грешка — казах.

Мороу въздъхна.

— Останах с впечатление, че нямаш план.

— Промених решението си. Вече имам. Предлагам заедно да разпитаме Санчес, а после да се разделим.

— Добре — съгласи се Делбърт, очевидно приел факта, че всяко негово предложение ще бъде отхвърляно.

— А имаш ли идея за какво да ги разпитваме? — попита Мороу, като хитро избегна следващия ми капан.

— Всъщност да. Смятам, че още не е дошъл моментът да ги хващаме за гърлото. В този рунд искам просто да чуем тяхната версия за събитията.

Вечно полезната Имелда беше уредила полета ни още предишния ден. На пистата чакаше нов „С–130“, натъпкан до тавана с шумни войници и пилоти, които се готвеха да прекарат отпуската си в Италия. Когато тримата влязохме, в самолета изведнъж стана много тихо. Седнахме заедно и никой не ни обърна внимание по време на целия полет, с изключение на тежките убийствени погледи, които ни хвърляха.

За щастие полетът беше кратък. Едва час и половина по-късно се озовахме на едно модерно, гладко като стъкло летище в Северна Италия. Имелда се беше погрижила за военна кола, а шофьорът ни чакаше до сградата на летището. Не беше трудно да ни познае. Бяхме единствените хора от самолета, облечени с нови, неизбелели, колосани бойни униформи. Това е тъпото при адвокатите. Дори когато се опитваме да се слеем с тълпата, изпъкваме като въшки на чело.

Повозихме се десетина минути и стигнахме до малък хотел на три етажа, разположен на върха на хълм, откъдето се виждаха безкрайни равни поля, нашарени от миниатюрни хълмчета със замъци и крепости по тях. Като се има предвид, че бяхме в Италия, гледката беше адски романтична. Военновъздушна база „Авиано“, където държаха нашите заподозрени, беше на пет километра.

Делбърт и Мороу веднага измъкнаха екипите си за джогинг и хукнаха надолу по пътя. Бяхме се върнали в цивилизования свят и те възнамеряваха веднага да вземат мерки по отношение на въглехидратите и холестерола, които бяха погълнали заради Имелда. Аз пък си облякох бански и слязох до басейна. Обикновено разсъждавам най-добре на подобни места. С радост отбелязах, че покрай басейна са се изтегнали и няколко италианки с оскъдни бикини. Гледката определено обещаваше да подпомогне по-бързото ми възстановяване.

Внимателно бях проучил досието на капитан Тери Санчес, командира на екип „Алфа“, и всъщност с нетърпение очаквах да се запозная с него. Бях научил, че родителите му са кубински имигранти, част от приливната вълна, избягала от режима на Фидел Кастро, за да се установи в топлите градове в южната част на щата Флорида. Можех да направя някои предположения за характера му, защото повечето синове на подобни хора бяха отгледани като безупречни патриоти и научени да изпитват почти сюрреалистична омраза към Фидел, както и да се опитват да живеят според мачисткия морал на латиноамериканския свят. Не обичам стереотипите, но понякога вършат работа, особено по отношение на различните култури.