Острието на Фондацията

— А метеоритите?

— Какво метеоритите?

— Атмосферата ни предпазва от метеоритите. Ако е за въпрос, също и от радиацията.

Тривайз успокояващо подхвана:

— Струва ми се, че човечеството пътува из космоса от двадесет хиляди години…

— Двадесет и две хиляди. Това е съвсем точно, ако се придържаме към Халблокианската хронология и смятаме…

— Престани! Да си чувал някога за метеоритни катастрофи или за смърт от облъчване? Имам предвид наполедък? Имам предвид на кораби на Фондацията?

— Ще си призная, че не съм следил новините в тази област, моето момче, но аз съм историк и…

— Хронологически погледнато — да, имало е такива работи, ала техниката става все по-съвършена. Няма метеорит, достатъчно голям да ни причини някаква вреда, дето ще може да се доближи до нас, преди да сме предприели нещо, за да му се изплъзнем. Четири метеорита, идващи едновременно от четирите върха на един въображаем тетраедър, сигурно биха могли да ни ударят, но ако изчислиш вероятността това да се случи, ще видиш, че по-скоро ще умреш от старост трилион трилиона пъти, преди да получиш и петдесетпроцентовата възможност да наблюдаваш подобен феномен.

— Искаш да кажеш, ако си до компютъра?

— Не — снизходително отвърна Тривайз. — Ако управлявах компютъра въз основа на собствените си чувства и реакции, щяхме да бъдем ударени, преди още да разбера какво става. Действа самият компютър, като реагира милиони пъти по-бързо, отколкото ние двамата с теб бихме могли да го направим — той рязко протегна ръка. — Янов, ела да ти покажа какво може да прави нашият приятел и да видиш как изглежда космосът.

Пелорат го зяпна леко облещен. После глухо се засмя.

— Не съм сигурен, че ми се ще да знам, Голан.

— Разбира се, че не си сигурен, Янов, понеже не знаеш колко много просто очаква да бъде научено от теб. Стига толкоз! Ела в моята стая!

Тривайз хвана ръката му и наполовина го поведе-повлачи след себе си. Седна пред компютъра и попита:

— Янов, виждал ли си някога Галактиката? Разглеждал ли си я?

— За небето ли питаш? — рече Пелорат.

— Да, естествено. За какво друго?

— Виждал съм го. Всеки го е виждал. Щом погледнеш нагоре и го виждаш.

— Взирал ли си се в него в някоя тъмна и ясна нощ, когато Диамантите са под хоризонта?

„Диамантите“ бяха онези няколко звезди, достатъчно ярки и достатъчно близо, за да светят с умерена яркост на нощното небе на Терминус. Това бе малка група, която на ширина заемаше не повече от двадесет градуса и през по-голямата част от нощта се намираше под хоризонта. Като се изключи тази група, оставаха разпилените бледи звезди, едва видими с невъоръжено око. Не се забелязваше нищо друго, освен слабата млечна белота на Галактиката — гледка, която човек би могъл да очаква, ако живее в свят, който като Терминус е разположен на самия край на външната спирала на Галактиката.

— Защо да се взирам? Не е нищо особено.

— Разбира се, че гледката не е нищо особено — кимна Тривайз. — Затова и никой не я наблюдава. Защо да обръщаш внимание на нещо, дето винаги можеш да го видиш? Сега обаче ти наистина ще я видиш и то не от Терминус, където постоянно я затулват облаци или мъгла. Ще я видиш така, както никога не си я виждал от планетата — независимо колко си се вглеждал и колко ясна и тъмна е била нощта. Как ми се иска аз самият да не съм бил в космоса по-рано, та да мога като теб за пръв път да видя Галактиката в цялата й незабулена красота.