Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

За какво има да живея?

Навън изръмжа мотор и изскърцаха спирачки. Стоун скочи от бронята и излезе навън. Аби тъкмо слизаше от пикапа си.

— Разглеждаш имота, а? — каза тя, без да се усмихва.

— Току-що приключих в конюшнята. Имаш много хубав имот.

— Да — безизразно кимна тя.

— Но това място е отдавна изоставено — посочи към хамбара той.

— Майка ми и баща ми живяха тук в продължение на петдесет години. Имаха нещо като ферма. Но от трийсет години насам никой не се занимава с фермерство. Къщата им беше ей там — посочи вляво тя. — Отдавна изгоря, до основи. Стърчи само коминът. По едно време бях решила да го съборя, но се отказах. Той е единственото нещо, което ми остана от тях.

— Много добре те разбирам.

— Така ли?

— Човек трудно се освобождава от миналото. Особено когато бъдещето не е много ясно.

— Губиш си времето, като почистваш конюшни, Бен. Би трябвало да станеш преподавател по философия.

— Бях тръгнал към града.

— Чакай да ти платя. Защо не дойдеш у дома? Ще вечеряме нещо и ще получиш парите си.

— Благодаря, не е необходимо.

— Знам, че не е. Хайде, качвай се.

Тонът й не допускаше възражение.

Няколко минути по-късно спряха на алеята.

— Хубава къща — отбеляза Стоун.

— Да, но я платих дяволски скъпо.

— Дани ми спомена нещо.

— Предполагам, че искаш да вземеш душ и да се преоблечеш. Риенето на оборски тор не е най-чистата работа на света.

— Благодаря. Съжалявам за мъжа ти.

Тя затръшна вратичката на пикапа и пое нагоре по стълбите.

Стоун слезе и бавно тръгна след нея.

Можеше да се озове в кой ли не провинциален градец, но явно му беше писано това да е Дивайн, Вирджиния.