Кръв
- Автор: Константинов Константин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръв». Краткое содержание книги:
В тоя миг очите му се плъзнаха надлъж по улицата. През една сграда, до вратата на голяма пивница, той съзря табела: „Ангел Дрински — адвокат“. Човекът се подвоуми една секунда, после решително пристъпи и натисна вратата.
Вътре беше полутъмно. Едно писалищно бюро, една етажерка, една врата в дъното, която водеше към пивницата, и два-три стола. Седнал зад писалищната маса, един мъж прелистяше книжа.
Влезлият отмести фуражката на челото си, приближи бързо до масата и тихо, но натъртено рече:
— Здравей, началство!…
Адвокатът дигна глава, примижа за малко, взрян в лицето на човека, и тутакси скочи. Открито, енергично лице, с увиснали мустаци и спъстрена коса, с дълбока бръчка между очите, които гледаха сериозно и угрижено. Левият ръкав от лакътя надолу висеше празен. В петлицата — знакът на запасен офицер. Той стрелна поглед към вратата и смаян извика:
— Чавдаров!… Ти?… Какво търсиш тука?…
— С-с-с! По-тихо, моля те! — промълви Чавдаров. — Ще ти обясня…
— И… какъв е тоя маскарад?… — продължи Дрински, като го оглеждаше намръщен и недоумяващ.
Чавдаров посочи с ръка:
— Там, на улицата, ме дебнат… Пристигам току-що… от провинцията… Проследиха ме… Бягайки, озовах се насам. Влязох, без да мисля… Само за няколко минути… Да загубят дирите ми — и ще те освободя…
— И след всичко… след вчерашния ден ти смяташ, че мога да те укрия?… Аз?… — викна Дрински. — Ха-а!… Наистина вие имате изумителна логика и… нахалство!…
Чавдаров дигна глава ужилен. Лицето му се сви.
— Не разчитах на нищо — мрачно процеди той. — Не зная как влязох… видях името ти… Знам, че днес или утре тая трагикомедия ще свърши… Исках само още веднъж да видя близките си…
Адвокатът го гледаше все така навъсен и смаян.
— Но… ти имаш право — продължаваше Чавдаров. — Това е война… — Млъкна и сухо добави: — Няма пощада. Влязох глупаво в ръцете ви, хайде, свършвайте! Сега е вашият час! Само, господин капитан — той извади пистолет и щракна предпазителя му, — ще продам скъпо кожата си!
Дрински прокара длан по челото си. Де беше чул той тия думи и тоя глас, в който отчаянието стигаше до едно ледено равнодушие?… Да, да!… Оная пъклена нощ на 1050, когато те си стиснаха ръцете преди контраатаката… Оная последна нощ, когато той се свести с откъсната ръка до контузения, засипан с пръст, подпоручик Чавдаров…
Той го гледаше сега, изправен насреща му, потъмнял, с револвер в ръка.
— Деяне!… Ти… ти можеш… и мене?
Другият скърши рамене и студено отвърна:
— Такава е играта, както казват, Дрински… Какво друго ми остава?… Да не искаш сам да се предам?… Или да чакам, докато повикаш ония отвън?…
Дрински тръсна глава и очите му пламнаха.
— А!… Така!… И това значи допусна! Слушай, момко! Дрински е войник, но никога не е бил агент на полицията! Разбра ли?… Ето — аз сам ще те изведа на другата улица в безопасност… Но да не дава Господ да се срещнем по-късно, иначе!…
Докато Чавдаров се опомни, той грабна шапката си, взе една табелка с надпис „Ще се върна след един час“, окачи я на вратата, заключи отвън и спусна рулетката на прозореца. След две минути се върна през вратата за кръчмата.
— Седни тук, в ъгъла. Вън вече двама обикалят. Ще почакаме, докато се пръждосат…
Чавдаров бързо обърна наопаки светлото пардесю, което се превърна в черна мушама, и я облече. Отвори чантата, взе отвътре черна шапка, сложи фуражката и тури в джоба си големи тъмни очила. Така, отново преобразен, той се тръшна отпаднало на стола и зачака. Дрински се разхождаше мълчалив и възбуден. В кръчмата тракаха чинии и чаши. Стенен часовник удари и една музичка изсвири нежно няколко такта.
Адвокатът спря насред стаята, в погледа му мина тъжна усмивка и той довърши гласно мисълта си: