Конниците на Апокалипсиса

— В деветия кръг на Ада, където е най-лошото място, има леден дворец. Не огън, а обратното — място, където винаги е студено. Като тук. Моят учител по класическа литература — продължи тя, усещаше как кръвта нахлува в лицето й — смяташе, че представата, че Адът е студен, е много стара… остатък от Ледниковата епоха, когато огънят е означавал живот, а смъртта е идвала от студа.

— Идвам до Шпицберген три-четири пъти годишно, макар и да не бях идвал чак до Еджеоя — каза капитанът, докато си наливаше шампанско. — Всеки път си мисля, че нямаме работа тук. Това не е място за хора. За нищо не е.

— Нека се надяваме, че НОАА няма да разбере това — засмя се Марк. — Иначе всички ще останем без работа.

— Да ви кажа право — продължи капитанът, — когато усетя това чувство, направо настръхвам.

— Защо, капитане? — Доктор К изглеждаше искрено заинтересуван.

— Защото то е като тревога, която нахлува в кръвта ми. Сякаш лед или вода ще смачка кораба. Усещам го още по-силно, когато стигнем до поселенията.

— Господи, капитане, може би не сте подходящият човек за този вид работа — пошегува се Брайън и хвърли поглед към Ани. — Може би трябва да сте на кораб на любовта или нещо подобно.

Капитанът за момент го погледна стреснато, след това лицето му отново стана строго.

— Това е трудно място. Вашите миньори са го разбрали.

— Да, разбрали са го — каза Киклайтър. — Но не Арктика ги е убила, а патогенът. Би ги убил без значение къде точно се намират. Биха умрели и в Париж, и в Осло, навсякъде. На много хора се е случило.

Марк се обърна към доктор К.

— Говорите за Испанския грип, нали? Прапрадядо ми е умрял от него. И един от братята му. Баба ми казва, че нищо не можело да им помогне.

— Дори не са знаели какво е — каза Ани. — Не са могли да го видят под микроскоп. А и да бяха могли…

— Щяха да имат по-добър шанс, ако лъв ги бе сграбчил за гърлата, отколкото с това нещо в дробовете — опита се да поясни Киклайтър.

Брайън се отпусна на стола си.

— Ох! Лъвове, тигри, мечки — какво ли още ни чака!

Марк се захили, а Ани се изчерви. Професорът примигна, сякаш бе загубил нишката на разговора. После и той се усмихна и каза:

— Така е.

„Те се будалкат с него“ — помисли Ани. А значи се будалкаха и с нея. Не че това правеше впечатление на доктор К. Професорът бе имунизиран срещу подигравки. За да запази достойнството си, той наистина не се интересуваше какво точно мислят другите хора. Сега, след като приключи с вечерята, той сгъна салфетката си, отдръпна стола, изправи се, кимна на капитана и каза:

— Е… утре ни очаква тежък ден.

Бе стигнал почти до вратата, когато спря, обърна се и бръкна в джоба на сакото си.

— Почти бях забравил. Това пристигна вчера. — Извади някакво листче от джоба си и го подаде на Ани. — Сигурно заради бурята — добави и с леко махване на ръка излезе.

Ани разгъна листчето и прочете: