Сълзите на луната

— Така ли?

Много добре знаеше, че не е стъпвала там от миналата събота. Но се съмняваше дали няма да си й нужни поне още ден-два преди окончателно да я напусне чувството на унижение, та да иде да срещне отново Шон.

— Точно така. В понеделник си беше донесла нещо за ядене от вкъщи. Във вторник отложи обяда за по-късно, вчера щеше да довършиш нещо и да дойдеш по-късно, но така и не се появи. — Наклони глава, сещайки се, че говори с жена, а жените действат по странен начин. — Да не би да сте се скарали с Дарси?

— Не. — Изпита облекчение заради предположенията му; поне не й се налага да лъже. — Нали се видяхме вчера, когато се отби тук? Ти беше отскочил да видиш отходния канал в къщата на Клуни. — Положи старание тонът и движенията й да се небрежни. — Нямам търпение да видя тази стая завършена, а и закусих здравата. Иди да хапнеш, татко. Ако огладнея, след малко ще сляза долу и ще нападна хладилника на Джуд.

— Както решиш. — Дъщерите му, Бог да ги благослови, често го озадачаваха. Но за нищо на света не му хрумваше, че нещо може да не е наред с неговата Мери Брена. Намигна й и сложи якето. — Е, защо пък да не изпием по халба бира, след като привечер приключим тук?

— Да. Сигурно ще съм жадна.

Щеше да намери някакво извинение да отпраши право към вкъщи.

Баща й излезе, а тя се залови да довърша полиците. Беше си обещала да не се размеква. Ще си върши всекидневната работа и съвсем скоро ще преодолее всякакви сантиментални чувства към Шон.

Искаше много неща, но не можеше да ги притежава: доброто и щедро сърце на Алис Мей, спокойния характер на Морийн, търпението на майка си. Още няколко проклети сантиметра, помисли си тя, докато придърпваше стълбата, за да стигне до най-горната полица.

И все пак живее без всичките тези неща, нали, и се справя добре? Ще успее да преживее и без Шон Галахър. Може въобще да живее без мъже, ако се стигне дотам.

И един ден ще си построи собствен дом, със собствените си ръце, и ще живее живот, какъвто тя иска. Ще има цяла сюрия племенници и племеннички и ще ги глези, без никой да й се мотае в краката с претенции и оплаквания.

Какво повече да иска човек?

Няма да е самотна. Брена постави следващата дъска — пасна идеално при ръба. През нито един ден от живота си не е мислила, че е самотна. Е, защо да започва сега? Има работата си, приятелите и семейството си.

По дяволите, адски й липсва този тип!

Почти нямаше ден през двадесет и четири годишния й живот, през който да не го е виждала. В кръчмата, из селцето, в неговия или в нейния дом. Липсваха й разговорите, заяжданията, да го зърва, да го чува. Някак ще трябва да преодолее този копнеж по него, за да са отново приятели.

Тя е виновна, защото прояви слабост. Но ще оправи нещата. Въздъхна и положи буза върху лъснатата повърхност. Бива я да оправя всевъзможни неща.

Щом дочу стъпките в коридора, се отърси от мечтанията си и пусна чука в действие.

— О, Брена! — Застанала на прага, Джуд направо сияеше. — Не е за вярване колко много работа сте свършили само за няколко дни. Чудесно е.